Освен това се залови с изучаване на карате. Преподавател му беше Алекс, който един ден ненадейно му бе казал:
— Искаш ли да научиш основните принципи на карате? Ако питаш мен, това е наложително, защото с тези осакатени пръсти едва ли ще можеш да цапардосаш някого както трябва.
Алекс имаше право. Човек никога не знае кога ще му се наложи да „цапардоса“ някого. Ето защо Картър се съгласи да взима уроци по карате, с които отчасти запълваше времето си. Учителят беше по-нисък от него, но двамата имаха почти едно и също тегло. Той внимаваше да не докосва палците на Картър при различните схватки. Тренираха в коридора под развеселения поглед на дежурния надзирател. Алекс беше изнамерил два мръсни дюшека, които постилаха на пода. След три тренировки Картър писа на Хейзъл:
„Алекс ми дава уроци по карате. Занимавал се е с това бойно изкуство в армията и очевидно знае много по въпроса, но все пак ще те помоля да ми намериш наръчник по карате. Може би ще се наложи да го поръчаш чрез книжарницата във Фримонт.“ Искаше му се да добави, че заради осакатените си пръсти все още не е овладял напълно хващането за китките, но за сметка на това изпълнява чудесно саблените удари. Накрая се отказа, защото жена му ненавиждаше насилието. Алекс го бе научил да нанася и удар в шията, който наричаше „убиец“.
Хейзъл купи наръчника, ала цензорът забрани внасянето му в затвора и Картър така и не го получи. Най-парадоксалното беше, че тренировките се провеждаха пред очите на надзирателите. Картър се опита да заздрави ръцете си, като ги удряше странично върху дърво, ала скоро се отказа, тъй като изпитваше невероятна болка в палците.
Горещото лято му се строи безкрайно. Затворът беше построен върху хълм, но почти никога не се усещаше полъха на вятър. Дори да задухаше лек ветрец, той също беше горещ, но хората в нивите изправяха гръб, сваляха шапките си въпреки адската жега и оставяха въздушното течение да милва запотените им лица. Старинната сграда на затвора беше изградена от тухли и камъни, които седмица след седмица поглъщаха слънчевите лъчи и задържаха топлината, както бяха задържали зимния студ. През август килиите бяха нажежени като огромни пещи; в тях дори нощем не проникваше малко по-хладен въздух и обитателите им се задушаваха от вонята на собствените си пот и урина.
Хейзъл обясни, че през август Фримонт почти напълно се обезлюдявал и малцината останали жители били толкова замаяни от горещината, че не си подавали носа от къщи; ето защо решила да замине за Ню Йорк с Дейвид Съливан. Той имал приятели — семейство Нолтън — които живеели на 53-та улица срещу Музея на съвременното изкуство. Те предложили на Съливан апартамента си с климатична инсталация, тъй като през август щели да пътуват из Европа. Отначало Картър беше поразен от новината за заминаването й, сетне побесня от гняв, който постепенно беше заменен от примирение и чувство за поражение. Опитваше се да се утеши с мисълта, че двайсетгодишната дъщеря на Нолтънови често ще прекарва почивните дни в апартамента (който очевидно беше огромен и заемаше целия горен етаж на сградата), тъй като работела за през лятото в някакъв курорт близо до Ню Йорк. Тими също щеше да бъде там. Ала според Картър просторният апартамент криеше не по-малка опасност от хотелската стая с едно легло, наета от Хейзъл и Дейвид, които са се записали като съпрузи. Той писа на Хейзъл: „Нямаме ли достатъчно пари да отидеш на хотел?“.
Отговорът й гласеше: „Знаеш ли какво ще ми струва, ако отседна за цял месец в нюйоркски хотел? Да не забравяме и разходите за храна, защото с Тими ще трябва да се храним на ресторант… Ще се видим в неделя и ще поговорим по-подробно“.
В неделя тя заяви:
— Скъпи, вярно е, че съм привързана към Дейвид, но се кълна, че за мен той е като стар, удобен пантоф. — Внезапно избухна в смях и Картър забеляза, че жена му е в прекрасно настроение. Не я беше виждал такава от времето, когато бяха заедно в къщата във Фримонт… в къщата, където сега Съливан се чувстваше почти у дома си.
— Едва ли Дейвид подозира, че го смяташ за „удобен пантоф“ — намръщено отбеляза той.
Хейзъл втренчено го изгледа и повдигна вежди.
— Да не би да намекваш, че ти е неприятно да замина с Дейвид? Хайде, изплюй камъчето. Имаш право да ми се сърдиш.
Картър се поколеба. Осъзнаваше, че в компанията на Съливан тя може да отиде в заведения, където не гледат с добро око на жени без придружител. Не биваше да я лишава от възможността да се позабавлява. Затова отговори: