След като свърши с писмото, си легна, въпреки че едва минаваше осем. Беше прекалено отчаян и дори не си инжектира морфин, както обикновено правеше, преди да се опита да заспи. Усещаше пулсираща болка в палците, която щеше да се засили и да му попречи да заспи. Навярно към един щеше да стане толкова нетърпима, че да го принуди да си инжектира поредната доза. Затворът и морфинът бяха най-страшните врагове на Картър. Всъщност наркотикът беше едновременно негов враг и приятел, все едно, че бе същество от плът и кръв. Като Дейвид Съливан. Или като закона, който понякога закриляше хората (в това Картър не се съмняваше), а в други случаи ги преследваше (както в неговия случай).
Когато в неделя Хейзъл дойде на свиждането, вече беше научила новината. Картър го разбра още щом тя влезе в помещението за посещения. Усмивката й беше пресилена, от Хейзъл не се излъчваше онази жизненост, която привличаше погледите на надзирателите и на затворниците. Обясни, че тази сутрин Съливан телефонирал на адвоката, който му съобщил неприятната вест. После Дейвид я съобщил и на нея.
— Съжалявам, Хейз — промърмори Картър. Спомни си за многобройните писма, които беше съчинила (бяха наивни и изпълнени с гняв, после се беше научила да пише официални послания) и изпратила до редакциите на местния вестник на „Ню Йорк Таймс“, както и до губернатора на щата. Тя не пропускаше да му донесе копията, за да ги прочете и той.
— Дейвид е тук — внезапно обяви Хейзъл. — Иска да те види.
Изглеждаше толкова покрусена, че Картър положи огромно усилие гласът му да прозвучи уверено.
— Магран веднъж спомена, че законът не забранява изпращане на втора жалба до Върховния съд. Между другото, знаеш ли дали той ще дойде днес?
— Не. Може би е казал нещо на Дейвид.
Картър се опита да смени темата и заразпитва как са прекарали в Ню Йорк. След няколко минути осъзна, че разговорът не върви, и попита дали на Тими му е скучно във Фримонт.
— О, Фил! — Хейзъл рязко се приведе и закри лицето си с длани. Главата й почти се допираше до стъклото и на Картър му се прииска да я погали. Вместо това се опита да се засмее и промърмори:
— Скъпа, не плачи. Остават ни още осем минути.
Тя отдръпна ръцете си и се изправи на стола.
— Не плача — заяви спокойно, въпреки че очите й, бяха насълзени.
Отново заговориха за Ню Йорк и осемте минути неусетно изминаха. Хейзъл се изправи и каза:
— Ще ти пиша още довечера, скъпи. Остани да се видиш с Дейвид.
В този момент Съливан влезе в помещението и Картър го посочи на надзирателя.
— Имам още един посетител.
Човекът от охраната погледна пропуска, за да се убеди, че Съливан е дошъл при Картър, сетне затворникът и адвокатът седнаха един срещу друг от двете страни на стъклената преграда.
Дейвид Съливан беше на около трийсет и пет, с няколко сантиметра по-висок от Картър и малко по-слаб, въпреки че след влизането си в затвора Картър беше свалил поне осем килограма. И двамата имаха сини очи, но тези на адвоката имаха по-наситен цвят и бяха по-малки. Съливан неизменно беше олицетворение на спокойствие и самоувереност. Когато седна срещу Картър, не се опита да го утешава заради отхвърлянето на жалбата му, а подхвана направо:
— Разбира се, твое право е да подадеш втора молба. Магран е имал предвид точно това. Не се отчайвай, Фил. Всяко зло за добро — сега ще разполагаме с повече време за събиране на необходимите доказателства.
Картър се чувстваше раздвоен. Подозираше, че неговото дело е станало едва ли не хоби на Съливан. Ако след години адвокатът напишеше мемоарите си, няколко страници положително щяха да бъдат посветени на сложния и заплетен казус „Картър“. Стори му се, че вижда написаното: „Съпругата на Картър стана моя жена, спътница в живота ми…“. Внезапно се опомни и се заслуша в думите на посетителя си.
— Опитвам се да докажа какви суми е харчил Гауил, Тутинг събираше същата информация относно Палмър. Свързах се дори със собствениците на магазините, от които си е купувал алкохол и които са доста на брой, но за съжаление повечето не са запазили старите си разписки. — Съливан смръщи чело и свъси изрусените си от слънцето вежди, сетне се приведе и изгаси цигарата си в пепелника. — Гауил и Палмър поне два пъти са били в Ню Йорк по едно и също време. Проявили са голяма предпазливост, пътували са с различни полети и са отсядали в различни хотели. Едно от нещата, с които се занимавах в Ню Йорк, беше да разпитам администраторите на двайсетина хотела.