Фразата „Едно от нещата, с които се занимавах в Ню Йорк“ жегна Картър.
— Проучванията отнемат много време — продължи Съливан. — Знам, че едва издържаш в тази атмосфера. — Той се огледа, сетне вдигна очи и към тавана. — Трябвало е да разрушат сградата още в началото на века или още по-рано.
— Или пък никога да не я строят.
— Прав си — засмя се адвокатът. Зъбите му бяха хубави, но подобно на устата му изглеждаха малки върху широкото му лице.
Картър подозираше защо Гауил и Палмър са били в Ню Йорк по едно и също време: Гауил, който също като шефа си беше ерген и обичаше празненствата, вероятно е чукал приятелките на Палмър. Ала не издаде мислите си пред Съливан, а подхвърли:
— Хейзъл ми каза, че сте прекарали чудесно в Ню Йорк.
— Дано да се е поразведрила. За съжаление не можах да й отделя повече време. Тя ме запозна с приятелите си, аз от своя страна, й представих старите си познайници, така че не минаваше вечер, без да ни поканят някъде. Тими почти винаги идваше с нас и дори да му се приспеше, домакините любезно ни предоставяха легло за него.
— Ще ти задам един въпрос, но искам да ми отговориш искрено: как се справя Хейзъл? Питам теб, тъй като напоследък прекарвате доста време заедно.
Изражението на Съливан стана още по-сериозно.
Картър очаквателно впери поглед в него. Вече съжаляваше за необмисления си въпрос. Не искаше адвоката да си въобрази, че много държи на неговото мнение.
— Смятам, че Хейзъл постъпи правилно, като прие предложението на Елси. Така поне няма да скучае. Не че няма достатъчно занимания вкъщи, но работата в магазина ще я накара да забрави за… е, нали знаеш. Тя е силна жена. По-точно — притежава изключително силна воля.
— Твърди, че много държи на теб.
— Дано да е така — откровено изрече Съливан.
— Сигурен съм, че и ти я харесваш, иначе нямаше да прекарваш толкова време в компанията й.
Адвокатът примигна и сякаш настръхна, ала успя да се усмихне и лицето му остана невъзмутимо.
— Фил, мислиш ли, че щях да те посещавам в затвора, ако имах непочтени намерения спрямо жена ти? Невъзможно е да ме смяташ за такъв лицемер.
Картър си спомни как Гауил беше заявил, че Съливан е истински лицемер, неспокойно се размърда на стола си и промърмори:
— Не съм казал, че намеренията ти са непочтени.
— Навярно Хейзъл е най-вярната съпруга на света — заяви адвокатът, а глас в съзнанието на Картър прошепна: „Сигурен е, защото се е опитал да я ухажва“. — Личи си по всичките й постъпки — продължи Съливан. — Само за теб говори, пише ти всеки ден, едва дочаква деня за свиждане. Когато пътуваме с кола из околностите на Фримонт, тя непрекъснато ми показва местата, където сте се разхождали или сте си устройвали пикник. — Той сви рамене и замислено сведе поглед към плота пред себе си. — Сподели с мен, че мечтае да излезеш от затвора и да заминете за Европа. Доколкото разбрах, веднъж сте били на Стария континент.
— Да — потвърди Картър. Бяха предприели сватбено пътешествие из Европа, средствата, за което бяха осигурени от чичо Джон и леля Една. — Влюбен ли си в нея? — внезапно изтърси той.
Съливан леко се изчерви и придоби тържествено изражение.
— Няма причина да ми задаваш този въпрос.
— Така е — поусмихна се Картър. — И все пак моля да ми отговориш.
— Смятам, че това няма абсолютно никакво значение…
— А пък аз мисля, че има — побърза да го прекъсне Картър.
— Добре, сам си го изпроси — заяви Съливан, който беше успял да се овладее. — Влюбен съм в нея, но знам, че нямам никакъв шанс, и не се опитвам да я спечеля.
— Нима? Призна ли й чувствата си?
— Да. Тя каза… че помежду ни не може да има нищо, и предложи повече да не се срещаме. Очевидно беше неприятно изненадана — добави адвокатът и стрелна с поглед Картър. — По-късно съжалих, че съм издал чувствата си.
Картър внимателно го наблюдаваше.
— Казах й, че никога повече не ще й споменавам за любовта си, но държа да се виждаме — продължи Съливан.
— Ясно — промърмори Картър, но всъщност не разбираше нищо. Освен че положението е взривоопасно.
— Мисля, че й се обясних преди шест месеца. Оттогава не съм казал нито дума по този въпрос. — Втренчи се в Картър със самодоволно изражение, сякаш се възхищаваше от благородната си постъпка.