— Нима изпитваш удоволствие, когато се самоизтезаваш?
— Предпочитам сегашното положение, отколкото изобщо да не виждам Хейзъл — напълно сериозно заяви адвокатът.
— Ако не бях в затвора, щеше ли да й направиш признание? Питам се дали въобще щеше да се влюбиш в нея.
Съливан се позамисли, сетне отвърна:
— Не знам.
— Престани да ме баламосваш! — сопна се Картър, при което събеседникът му подскочи, като че му беше ударил плесница.
Адвокатът отмести стола си от масата и отново кръстоса крака.
— Признавам, че имаш право. Нито аз, нито Хейзъл знаехме докога ще останеш в затвора. Дори сега бъдещето ти е неясно. Когато човек е влюбен, не крие чувствата си от жената на мечтите си. Помолих я и толкова!
Картър притисна палците си върху кибритената кутийка на масата.
— Преди малко спомена, че си се обяснил на Хейзъл, сега казваш, че си я помолил за нещо.
— Грешиш. Признах й, че я обичам, след което никога не сме говорили по този въпрос.
Картър не му вярваше. Познаваше Хейзъл и знаеше, че би отказала да се среща със Съливан, ако признанието му я е обидило и поведението му й се е сторило нахално. Най-важното беше, че тя не понасяше досадниците, а почти всяка вечер прекарваше в компанията на адвоката.
— Не е ли парадоксално, че човекът, влюбен в съпругата ми, се опитва да ме измъкне от тук?
Съливан се засмя.
— Не говори глупости. Нямам никакъв шанс да спечеля Хейзъл, независимо дали си в затвора, или на свобода.
„Май си противоречиш — помисли си Картър. — Преди малко призна, че нямало да се обясниш на Хейзъл, ако не бях далеч от нея.“
— Повярвай ми, че искрено обичам Хейзъл. Ще ти помогна да излезеш от затвора, за да я направя щастлива, защото тя желае само теб.
Картър се облегна на масата, усмихна се и мислено отправи към Съливан няколко цветисти ругатни, които беше научил тук, сетне заяви:
— Мисля, че времето на истинските кавалери безвъзвратно е отминало.
— От разказите на Хейзъл разбрах, че си непоправим романтик. Не позволявай на живота в затвора да те превърне в циник.
Картър мълчеше.
— Смяташ ли, че нарочно се бавя с разследването на Гауил? — попита Съливан и се приведе. — Изпратил съм и запитвания до фирмите, в които е работил и които се намират из цялата страна. Той знае за интереса ми към него. Дори да не е замесен в аферата със строителните материали, в миналото си е вършил много тъмни сделки. Действията ми го изнервят. Дрексъл отдавна да го е уволнил, но се колебае от страх да не го обвинят, че не умее да подбира персонала си. — Адвокатът очаквателно погледна събеседника си и след като Картър отново не реагира, гневно добави: — Сигурен съм, че ако се разровя по-надълбоко, Гауил ще ме отстрани.
— Едва ли.
— Не ме разбра — исках да кажа, че ще ме убие. Или ще накара някого да ме очисти.
— Не може да бъде. Мисля, че страховете ти са безпочвени.
— Нямаше да говориш така, ако знаеше в какво се е забъркал в Ню Орлийнс. Там е било извършено загадъчно убийство — някой си Бийчъм, член на щатската законодателна комисия, е бил удушен и захвърлен в реката. Въпросният Бийчъм яростно се е противопоставял на застрояването на нови парцели в района. Естествено, Гауил и шефовете на компанията, в която работел, заявили, че нямат нищо общо с убийството, но малко след това компанията успяла да получи разрешение за строителство. Предполагам, че се питаш защо ти разказвам тази история, но тя показва що за човек е Гауил. Сигурен съм, че ще отстрани всеки, който е застанал на пътя му…
Картър усети, че надзирателят сложи ръка на рамото му, и се изправи — свиждането беше приключило.
Съливан също стана. Очевидно изпитваше облекчение, че разговорът им е прекъснат. След секунди възвърна обичайното си самоуверено изражение и подхвърли:
— Ще се видим скоро, Фил. Горе главата! — Обърна се и бързо се отдалечи.
Осма глава
От време на време докторът изпращаше по Картър лекарства на затворниците в шестте блока. Беше го предупредил, че атмосферата в Блок C е най-потискаща. Там сивкавите каменни стени изглеждаха още по-мръсни, килиите и коридорите бяха по-слабо осветени (тъй като много от електрическите крушки липсваха), а обитателите изглеждаха по-възрастни и примирени, но при все това по-враждебно настроени. Навярно и те като Картър още не можеха да забравят убийството на Чърнивър. Тълпата затворници напомняше придошла река, която помиташе всичко по пътя си и можеше да убие човек. Възможно бе и продължение на няколко секунди неколцина от тях да нанесат смъртоносни удари, сетне с невинни изражения да се присъединят към потока от хора, където бяха в безопасност, тъй като останалите бяха техни съучастници. Картър се питаше как ли би реагирал, ако ръцете му не бяха осакатени и ако през онзи фатален ден се беше озовал близо до Чърнивър. Беше почти сигурен, че би ударил надзирателя дори да му нямаше зъб заради изтезанието, на което го беше подложил.