Четирите блока с килии бяха хаотично свързани помежду си и не образуваха квадрат. Останалите две сгради бяха пристроени под ъгъл към Блок D. Картър си спомняше, че отдалеч тази композиция приличаше на дерайлирал влак, чиито вагони са се покачили един върху друг. Между постройките имаше двойни врати, охранявани от надзиратели, и затворниците можеха да преминават само с пропуски. Придвижването към трапезарията, работилниците и пералнята ставаше под строй, по двама в редица. Г-образното пространство, образувано от пристроените два блока, имаше от двете страни ограда от стоманена и бодлива тел. Това беше дворът, където между четири и пет следобед затворниците правеха физически упражнения под зорките погледи на шестима надзиратели, въоръжени с автомати. Затворът беше пренаселен и осъдените се хранеха на две смени, тъй като трапезарията бе прекалено малка.
Наскоро в лечебницата беше дошъл едър петдесетинагодишен мъжага с кожно възпаление. Доктор Касини го прегледа и го изпрати обратно в килията му, намираща се в Блок D, като му даде някакъв мехлем. Сега Картър му носеше втора кутийка от мазилото. Човекът беше сам. Картър го попита къде е съкилийникът му.
— Излезе му късметът. Майка му умря, та го пуснаха вкъщи.
— Вкъщи ли?
— Ами да. Замина за Чикаго и ще отсъства два дни. Блазе му — ще се види с жена си. — Здравенякът вдигна глава и лукаво намигна, сетне продължи да бърбори. Суипи бил придружен от неколцина надзиратели, които отивали в отпуск… нямало да му свалят белезниците дори във влака, ама си струвало да потърпи, защото щял да прекара две нощи с жена си.
Картър смаяно го слушаше, сякаш човекът разказваше невероятна приказка, чиито герои изчезваха като по чудо, променяха външността си или имаха способността да се провират през ключалки. Внезапно се сепна и тръсна глава, потресен от обзелите го чувства. След миг машинално промърмори:
— Истински късметлия…
Здравенякът намръщено го изгледа — очевидно беше разгневен от прекъсването. Сетне ненадейно скочи на крака и вдигна юмрук.
Картър отстъпи назад в коридора.
Мъжагата изруга и с все сила хвърли кутийката с мехлема. Тя се удари в стената, капачето отхвръкна, издавайки звук, наподобяващ идиотско кискане, после се изтърколи на пода.
След четири дни Картър излъга надзирателя Кларк, че отново трябва да занесе лекарство на болния в двайсет и седма килия. Изгаряше от любопитство да види Суипи. Минаваше четири, затворниците бяха в килиите си и очакваха звънеца за вечеря. Едрия мъжага го нямаше, но Суипи седеше на стола, подсвиркваше и щракаше с пръсти в такт с музиката, която се разнасяше от слушалките. Като видя Картър, възкликна:
— Здрасти, заместник-докторе. Какво те води насам? — Изглеждаше толкова въодушевен, сякаш бе пиян.
— Донесох мехлем за приятеля ти.
— Добре, ще му го предам.
Картър го изгледа от глава до пети и промърмори:
— Чух, че са те пуснали за два дни.
— Ъ-хъ. Не беше много гот, ама все пак си бях вкъщи. — Все още се поклащаше в такт с музиката и по всичко личеше, че няма търпение отново да си сложи слушалките.
— Е, не се оплаквай… поне си бил с жена си — изтърси Картър. Хвърли кутийката на долното легло и понечи да си тръгне, но не можеше да откъсне поглед от Суипи, като че очакваше по лицето му да е изписан магически знак от чудесното преживяване.
— Прав си, ама това трябва да ми държи влага за доста време — изкиска се Суипи. — Старият отдавна хвърли топа, жива е само сестра ми, обаче тя пращи от здраве. — Сложи си слушалките и се обърна към нощното шкафче, като подметна: — Благодаря ти от името на Джеф.
Два-три месеца по-късно, малко преди Деня на благодарността, Картър се запозна с Макс Сампсън, когато занесе някакво лекарство против кашлица във втори блок. Забеляза Макс, защото той чешете книга на френски (с меки корици и заглавие „Обещанието“, изписано с червени букви), седнал до масичката в килията си. Беше сам. Картър спря до отворената врата и каза: