— Извинете…
Непознатият вдигна глава.
— Французин ли сте?
Човекът дружелюбно се усмихна. Лицето му беше толкова бледо, че високото му чело изглеждаше почти бяло под черната му чуплива коса.
— Не съм — отговори той. — Но от време на време чета книги на френски.
— Говорите ли този език?
— Някога говорех само френски… Защо питате? — Непознатият отново се усмихна.
Усмивката му стопли сърцето на Картър. Затворниците никога не се усмихваха, а подигравателно се кискаха и кикотеха. Дружелюбното изражение на непознатия му даде смелост да отговори:
— Защото се опитвам да го науча… самостоятелно. Vouz pouvez parler — vraiment?
— Oui. — Човекът се усмихна още по-широко и ослепителнобелите му зъби проблеснаха.
Картър остана при него цели десет минути, докато удари звънецът за обяд. Чувстваше се необикновено възбуден и щастлив. Разговаряха ту на английски, ту на френски. Когато Картър не можеше да си спомни някоя дума, новият му приятел му я подсказваше. На полицата в дъното на килията му бяха подредени двайсетина книги и половината бяха на френски. Макс щедро му зае две от тях: едната беше сборник стихове на френски поети от осемнайсети век, а другата съдържаше откъси от „Мисли“ на Паскал. Каза му още да не бърза да му ги връща. Докато вървеше към лечебницата, Картър се почувства напълно променен. Откакто беше в затвора, за първи път срещаше сродна душа; нещо му подсказваше, че ще се сприятели с този човек. Усещаше се окрилен. Макс му беше разказал, че е от Уискънсин; баща му бил американец, а майка му французойка; след като станал на пет, живял шест години с нея във Франция и посещавал местното училище. Подметнал бе, че е от пет години в затвора, но не беше споменал защо е осъден, а Картър изобщо не го беше грижа.
Най-забавно му се стори, когато Макс спомена за облога си с друг затворник от същия блок; състезавали се чие лице ще бъде по-бледо до Коледа. Победителят щял да получи шест кутии нес кафе и Макс смяташе, че ще спечели, въпреки че противникът му беше блондин. Затова се пазел от слънцето, когато два пъти седмично ги извеждали на двора. Каза още, че вече е избрано жури от шестима затворници, което щяло да определи победителя.
— Винаги съм бил неестествено блед — усмихнато беше произнесъл на френски той. — Очевидно ми е било предопределено да прекарам живота си в затвора.
Уговориха се на следващия ден да се срещнат в 3.35 в килията на Макс.
Когато зачете последното писмо от Хейзъл, радостта на Картър от запознанството с новия му приятел помръкна. Посланието й му се строи изпълнено с меланхолия. То гласеше:
„Скъпи, вярваш ли, че съдбата (или Бог) ни е изпратила тези несгоди, за да ни изпита? Прости ми, ако думите ми ти се сторят странни. Тази вечер, както много пъти досега, се чувствам някак особено. И двамата живеем в истински ад, но се утешавам с мисълта, че малцина са подложени на подобно изпитание. Смятам, че досега с теб се справяме чудесно и проявяваме забележителна смелост. Призовавам те да стиснем зъби и да издържим до край. Навярно съм повлияна от телефонния разговор, който днес следобед проведох с господин Магран…“
Адвокатът й беше съобщил, че не ще могат да подадат повторна молба до щатския Върховен съд поради настъпването на празниците. За първи път Картър не се почувства съкрушен; побърза да отговори на Хейзъл и писмото му беше почти оптимистично.
„Непрекъснато ми задаваш въпроса как е възможно в целия затвор да няма един свестен човек, с когото да се сприятеля. Омръзна ми да ти отговарям, че всички тук са истински негодници, ала днес си вземем думите обратно. Съвсем случайно се запознах с един симпатяга, който знае френски, и сега има с кого да се упражнявам. Приятелят ми се казва Макс Сампсън и е горе-долу на моята възраст. Висок е, тъмнокос и е много блед. Ще ти разкажа любопитни подробности за бледността му, когато се видим. Килията му е във втори блок, но съм сигурен, че ще мога да го посещавам винаги, когато пожелая.“
Ненадейно му хрумна, че не знае нищо повече за Макс, освен че майка му била французойка.
През следващите дни не научи подробности от живота на новия си приятел, но с нетърпение очакваше кратките си срещи с него. Съкилийникът на Макс беше едър добродушен негър, който разбираше само думата „oui“, но по време на посещенията на Картър се покатерваше на леглото си, разлистваше оръфаните си комикси или използваше слушалките. В писмата си Картър непрекъснато споменаваше Макс, а по време на неделните свиждания говореше само за него. Беше смаян, когато разбра, че Хейзъл ненавижда приятеля му, не се сдържа и възкликна: