— Въобразявах си, че ще се зарадваш, задето съм открил един симпатичен човек в този ад.
— Омръзна ми да слушам за Макс — уж на шега възкликна тя, но си личеше, че действително е ядосана.
— Извинявай, ако съм ти досадил. Затворническият живот е еднообразен и скучен, скъпа. Може би предпочиташ да ти разкажа за… например за двамата глупаци, които за малко не ослепяха, след като изпиха спирта за почистване на пишещите машини? — Картър се засмя. Смееше се много по-често, откакто се беше запознал с Макс. — Искам да ти представя моя приятел. Той е… мисля, че жените биха го харесвали.
Но Хейзъл така и не се запозна с Макс. На Картър му хрумна тя да поиска свиждане с него под предлог, че е негова приятелка, ала Макс отхвърли предложението му.
— Предпочитам да не я виждам. Фаталист съм и се страхувам, че няма да е за добро — обясни той и Картър реши да не настоява.
Не спомена идеята си на Хейзъл, защото знаеше, че и тя не ще я одобри. Нямаше опасност тя да види Макс в помещението за посетители, тъй като никой не го посещаваше. Той беше обяснил, че няма семейство и единственият, който е идвал да го види, бил бившият му хазяин, но след две посещения през първата година повече не се появил. Картър си казваше, че загрижеността на хазяина говори добре за Макс, но никога не му задаваше въпроси за миналото му. Макс също не го разпитваше; беше забелязал осакатените му палци и знаеше какво е предизвикало деформацията им, ала само примирено беше изрекъл на френски:
— Хората тук са жестоки.
В съботните и неделните вечери двамата отиваха заедно на кино. Картър изпитваше удоволствие при мисълта, че приятелят му споделя отвращението му от посредствените филми. Разбира се, дружбата им не остана незабелязана от надзирателите и от затворниците. Някои предполагаха, че двамата са хомосексуалисти, и се подиграваха в лицето на Картър или зад гърба му. Той не се засягаше от циничните им подхвърляния, ала знаеше, че някои затворници се забавляват, като пребиват обратните. Винаги, когато влизаше в блока на Макс, се озърташе, за да не го нападнат в гръб. Докато беше в килията при приятеля си, държаха вратата отворена (въпреки че всеки любопитен можеше да надникне и през решетките), и чернокожият присъстваше на разговорите им. Един ден му хрумна, че никога не е докосвал Макс, дори не са се ръкували.
— Да учиш за фалшификатор? — попита го веднъж надзирателят, охраняващ вратата между двата блока.
Картър недоумяващо го изгледа.
— Виждам как понякога пишеш нещо — продължи униформеният и кимна към килията на Макс, сетне се ухили. — Приятелят ти е един от най-добрите фалшификатори.
Картър му махна, опита се да отвърне на усмивката му и отмина. Спомни си красивия почерк на приятеля си, който изпълваше тетрадките му и който изглеждаше някак… Невинно. Не можеше да си представи, че Макс е фалшификатор — думите на надзирателя го бяха шокирали, сякаш някой беше съблякъл гол приятеля му. Утешаваше го мисълта, че Макс поне не е осъден за убийство.
Вече знаеше, че ако Върховният съд повторно отхвърли молбата му, приятелството с Макс щеше да му помогне по-леко да понесе удара. Така се опитваше да се подготви за най-лошото.
Вторият отказ пристигна през един априлски ден със следобедната поща. Този път Картър беше напълно смазан. Искаше му се веднага да изтича при Макс, но беше невъзможно да го посети по това време. Заключи се в тоалетната и повърна. Искаше му се да остане сам и да не разговаря с никого, но в затвора човек никога не оставаше сам.
През нощта почти не мигна, накрая, уморен от мрачните си мисли, взе приспивателно. На следващата сутрин с безизразно лице машинално се зае със задълженията си. Отказа да обядва, а в три часа си приготви чаша нес кафе — Макс му беше подарил три кутии за Коледа, тъй като беше спечелил облога.
След половин час отиде в килията на приятеля си, приседна на долното легло и закри лицето си с длани. Сетне се разрида, без да го е грижа, че негърът смаяно го наблюдава и че всеки минаващ отвън ще спре и ще впери любопитен поглед в него.
— Знам какво се е случило — промълви Макс, сетне добави на френски: — Навярно си получил отказ от Върховния съд.
Картър кимна.
Чернокожият дочу думата „върховен“ и разбра всичко.
— Мили боже! — печално възкликна той и тромаво излезе от килията.