Макс запали цигара и я подаде на Картър, който заразказва за работата си в „Трайъмф“, за Уолъс Палмър, за съдебния процес и за това колко невероятно му се сторило, когато през септември го изпратили в затвора. Разказа за Гауил и за Съливан, който твърдеше, че иска да му помогне, но бе признал, че е влюбен в жена му.
— Сега непременно трябва да накарам Хейзъл да се върне в Ню Йорк! — възкликна той и удари с юмрук по коляното си, без да обръща внимание на болката в палеца си.
— Съветвам те днес да не взимаш никакви решения — спокойно изрече Макс с плътния си глас, който сякаш принадлежеше на самия Господ Бог.
Картър не му отговори и дълго мълча.
Приятелят му заговори на френски: разказваше как на пет години го завели във Франция, описваше детството си там. Когато баща му починал и парите за издръжката на детето секнали, майката го довела обратно в родния Уискънсин, където живеели неколцина роднини на съпруга й. След няколко години се омъжила повторно, но завареният баща нямал намерение да издържа Макс по време на следването му. След като завършил гимназия, младежът постъпил на работа в печатарски цех и изучил занаята. На двайсет и една се запознал с Анет, която била на деветнайсет. Искали да се оженят веднага, но баща й настоявал да почакат две години, докато девойката стане пълнолетна.
— Съгласих се. Бях много щастлив, защото безумно обичах Анет — обясни Макс.
Най-после се оженили, но след по-малко от година съпругата му загинала при нелепа катастрофа. Заедно с майката на Макс пътували с кола, Анет рязко извила волана, за да избегне внезапно изскочила на шосето сърна, и автомобилът полетял в пропастта — всичко това научили от шофьор, който станал неволен свидетел на катастрофата. Най-потресаващото било, че Анет била бременна. След трагедията Макс започнал да пие, поради което го уволнили. Заминал на юг и в Нешвил се запознал с „подозрителни типове“, между които имало бивши затворници и фалшификатори. Макс се научил да подправя банкноти и документи, а крадците и мошениците от бандата започнали да му носят пътнически чекове и всякакви документи, които трябвало да бъдат подписани.
— Осъзнавах, че съм измамник — промълви Макс, но изобщо не ме беше грижа, защото бях сам на света и никой не милееше за мен.
Работата му била доходна и той смятал, че е в безопасност, но една нощ леговището на бандата било нападнато от двама цивилни полицаи. По време на ръкопашната схватка Макс убил единия, в резултат на което го обвинили в предумишлено убийство и във фалшифициране на документи и го осъдили на седемнайсет години.
— А сега вече съм на трийсет — мрачно завърши той. — Понякога животът е странен, нали, приятелю?
Картър въздъхна. Чувстваше се смъртно уморен. Макс стана и го побутна:
— Полегни си.
Картър се отпусна на долното легло и вдигна краката си върху одеялото, но след миг подскочи и промълви:
— Скоро ще удари звънецът за вечерята. Не искам да заспивам.
Макс бавно крачеше напред-назад из килията, размахваше ръце и от време на време притискаше дланите си една към друга. Изражението му беше спокойно, в тъмните му очи като че проблясваха закачливи пламъчета. По всичко изглеждаше, че новината изобщо не го е смаяла. Незнайно защо поведението му подейства успокояващо на Картър.
— Животът е странен — отново изрече Макс. — Човек трябва да гледа на нещата в перспектива или като щраус да заравя главата си в пясъка, но и в двата случая има опасност да полудее. Почти невъзможно е да вършиш и двете едновременно. Днешният ден ти се струва ужасен, защото виждаш само лошата страна на живота. — Приведе се и му подаде някаква книга. — Прочети я. — В този миг прозвуча до болка познатият звънец за вечерята и пронизителният му звук още повече изнерви Картър. Макс го изчака да стихне и усмихнато заяви:
— Нямам търпение да опитам днешния кулинарен шедьовър — подозирам, че ще поднесат canardeau a e’orange. — Той тикна книгата в ръцете му.
Картър я взе, без да погледне заглавието й. Думите на приятеля му го накараха да се усмихне и внезапно се почувства по-добре.
Девета глава
И този път Хейзъл вече беше научила неприятната новина. Магран й беше телефонирал в деня, когато бе пуснал писмото на Картър. Тя побърза да изпрати на съпруга с послание, по което можеше да се съди, че е потисната, но успява да се владее. Ала когато я видя в неделя, Картър беше потресен. В очите й се четеше такова отчаяние, че изглеждаше като дрогирана.