— Напоследък се навъртам в дърводелския цех.
— Браво, ето едно полезно занимание. Какво правиш?
— Ами… в момента помагам при изработването на полици за пералното помещение. Не мога да изпълнявам всички операции, но отлично боравя с ротативния трион.
Както обикновено през оставащите десет минути до края на свиждането разговаряха за Тими. Картър се поинтересува за бутика, макар да знаеше, че търговията не вървеше и че Хейзъл и Елси не печелеха почти нищо. За това, че работеше следобедите в магазина, съпругата му получаваше петдесет и седем долара седмично и комисионна от всяка продажба. Заплатата беше мизерна, но Хейзъл поне не скучаеше.
След свиждането не отиде при Макс. Думите на жена му го бяха смутили и объркали. Зачака с необяснимо притеснение писмото на Хейзъл, което щеше да пристигне във вторник. Тя вече не му пишеше в неделя веднага щом се прибереше вкъщи след свиждането. Картър знаеше, че ще му съобщи и за какво са разговаряли с Магран в понеделник.
Когато прочете дългоочакваното писмо, се изненада от спокойния тон на Хейзъл. Съобщаваше му названията и адресите на четири комитета и организации, както и на двама души във Вашингтон, на които непременно трябвало да пише. Той знаеше за два от комитетите — беше им изпратил писма преди месеци, но дори не го бяха уведомили, че са получили посланието му.
Продължи да посещава Макс три-четири пъти седмично. Вече пишеше съчинения на френски, приятелят му поправяше грешките като истински преподавател, а при следващата среща ги обясняваше на Картър. Едно от съчиненията се наричаше „Моят ден“ и представляваше доста забавно описание на ежедневието в лечебницата. Друго беше озаглавено „Как бих искал да прекарам един ден“ и беше образец за използването на условното наклонение. Картър беше сътворил приказен свят на домашния уют, описваше разходки с кола с Тими и Хейзъл, представяше си как ловят риба, приготвят вечерята на огън и спят в палатка; кой знае защо към пасторалната сцена беше прибавил и стереоуредба, на която слушаше музика от Шонберг и Моцарт. Следващите две есета носеха заглавията „Какво мисля за затворите“ и „Размишления върху преходността на живота“. В свободното си време Картър преписваше съчиненията си, като се съобразяваше с поправките на Макс. Гордееше се с двайсетината си „съвършени“ творби на френски.
В едно от писмата си Хейзъл го питаше:
„Скъпи, успя ли да преодолееш пристрастеността си към морфина? Отдавна не си ми писал нищо по този въпрос. Спомням си обяснението ти, че още не можеш без наркотика, но след време се надяваш да се откажеш от инжекциите. Няма ли някакво друго лекарство за болките ти? Прочетох в един учебник по фармация, че морфинът е основният алкалоид на опиума (грешиш, ако мислиш, че не знам какво означава «алкалоид»). Моля те, внимавай…“
Писмото й го накара да изпита угризения на съвестта. Опита се да намали дозата, но веднага се почувства потиснат и изпадна в меланхолия. Помоли доктора за демерол или за друго болкоуспокояващо и този път Касини не му пробута безвредни хапчета. Таблетките действително притъпиха болките му, но не можеха да се сравняват с морфина, който помагаше на Картър да живее в един нереален свят, далеч от ужасната действителност. В продължение на две седмици издържа без наркотика, после започна да редува инжекциите с болкоуспокояващи медикаменти.
През юли Хейзъл му писа, че е решила да се върне в Ню Йорк заедно с Тими. Съливан бил намерил купувач за къщата им във Фримонт.
„По-лесно ми е да ти пиша за решението си, отколкото да ти го съобщя през онова ужасно стъкло. Знаеш ли, когато седя зад преградата, имам чувството, че трябва да крещя, за да ме чуеш. Не искам да се мислиш за изоставен, защото знаеш, че това не е вярно. Оказа се, че си бил прав, когато казваше, че нетърпимата горещина по тези места и скуката могат да подлудят човек, а това лято се очертава още по-жарко и досадно… дори бутикът ще бъде затворен за около месец. Само преди две седмици си въобразявах, че ще мога да остана във Фримонт, но установих, че съм се лъгала…“
Пишеше още, че с Тими щели да гостуват на Филис Милен, докато успеела да намери жилище. Картър смътно си спомняше въпросната Филис — трийсет и осем годишна стара мома, с която се бяха запознали още когато Тими беше бебе.
„Свършено е“ — помисли си той. Скоро Хейзъл не ще го посещава в неделните дни. Хрумна му, че отдавна е запланувала заминаването си, след като беше получила съгласието на Филис да живее в апартамента й. Още миналата неделя е знаела, че го изоставя, но не беше обелила нито дума. Абсурдно бе обяснението й, че не можела да говори през стъклената преграда. Картър подозираше, че се е страхувала да му го каже в очите.