Отново се приведе над писмото, което съчиняваше, и добави:
„Радвам се, че най-сетне си решила да заминеш за Ню Йорк. Трябваше да го сториш много по-рано. Вярвам, че там ще бъдеш щастлива, следователно и аз ще бъда щастлив.“
Хейзъл му беше съобщила, че Магран е получил хонорара си за двете жалби до Върховния съд, но щял да продължи да се занимава със случая. Картър изпита неприятно чувство, задето адвокатът се беше обърнал към съпругата му, а не се бе свързал с него. Магран постъпваше така, сякаш го беше отписал, но се чувстваше задължен да хвърли прах в очите им.
През седмицата, предшестваща заминаването й, Хейзъл му пишеше всеки ден, като че я гризеше съвестта. Картър изпитваше смесени чувства: понякога ненавиждаше съпругата си (особено когато беше уморен или болката в палците ставаше нетърпима), друг път се радваше заради нея. Стараеше се да отговаря на писмата й само когато беше в добро настроение.
„… Трябва да се примирим с факта, че вероятно ще остана в затвора максимум четири години. Утешавам се с мисълта, че съм сто пъти по-добре от хората, които прекарват повечето време в килиите си. Не го забравяй, когато мислиш за мен.“
При последното неделно свиждане Хейзъл изглеждаше по-красива отвсякога. Носеше нова бледорозова памучна рокля без ръкави и ябълковозелено копринено шалче, прикрепено със старинна златна брошка, която Картър й беше подарил по случай третата или четвъртата годишнина от сватбата им — навита на кълбо змия с рубинени очи. Косата й беше лъскава и мека, като че току-що я беше измила. Ала през този ден Хейзъл почти не се усмихваше. За първи път Картър забеляза бръчка на лицето й — тънка хоризонтална линия, пресичаща челото й. Незнайно защо бръчицата го ужаси.
Хейзъл заяви, че преди да дойде в затвора, е изпила един голям скоч.
Той се усмихна и шеговито подхвърли:
— Де да имаше начин да налееш и на мен…
Очевидно уискито не беше подействало на съпругата му. Тя не прояви излишна сантименталност, не пророни нито сълза. Двамата се опитаха да разговарят делово и да не издават тъгата си, ала скоро установиха, че повтарят неща, които вече са казали в писмата си; уверяваха се взаимно, че Магран не се е отказал от защитата и че намесата му ще бъде от полза, тъй като беше един от най-добрите адвокати в страната.
— Навярно бедата е там, че не съм престъпник — заяви Картър и двамата се засмяха неловко.
Беше му съобщила предварително, че е получила осем хиляди долара като предплата за къщата, която продаваха за двойно по-голяма сума. На първи август там щеше да се нанесе някой си Ейбрахол със съпругата си, двете си деца и кучето.
Картър си мислеше, че и двамата с Хейзъл успешно са изиграли ролите си, преструвайки се, че са в добро настроение. Усмихваха се, когато настъпи време да се разделят. Хейзъл обеща да го посети „поне преди Деня на благодарността“. Преди да излезе, се обърна, спря за секунда и му изпрати въздушна целувка. Картър се взираше в нея. След миг видението с розова рокля и тъмнокестенява коса изчезна от погледа му.
Докато вървеше обратно към лечебницата, той беше свел поглед към каменния под. Не изпитваше нищо, не пророни нито сълза. Нима сърцето му се беше превърнало в камък като стените на този затвор? Запита се дали сега Хейзъл плаче. Спря и се обърна, напразно очаквайки да я види зад двойните решетки в клетката. Ала тя си беше отишла. Навярно Съливан я чакаше пред затвора, за да я отведе с колата си.
Следващите писма на Хейзъл бяха много възторжени и пълни с описания на новите сгради, които бяха построени през месеците, изминали от последното й посещение в Ню Йорк. Накрая дойде вестта, която той очакваше със свито сърце: в края на август Дейвид Съливан пристигал по работа в Ню Йорк и щял да остане около месец в апартамента на семейство Нолтън, където беше отседнал миналото лято. Хейзъл вече беше наела тристайно жилище на 28-ма улица. Картър очакваше, че Съливан ще замине за Ню Йорк. Изпита облекчение и се поуспокои, когато жена му веднага му съобщи за пристигането на адвоката.
Десета глава
Хейзъл не изпълни обещанието си да го посети преди Деня на благодарността. Посещаваше лекции по социология в Новия университет на 13-а улица и програмата й не позволяваше да отсъства преди Коледа. Въпреки че имаше диплома по социология от колежа, тя писа на Картър, че посещавала лекциите, за да опресни знанията си и „да запълни свободното си време“. Дойде на свиждане чак на Коледа; с Тими щяха да гостуват две седмици на семейство Еджъртън във Фримонт. Картър я намери отслабнала, но тя твърдеше, че не е загубила нито грам от теглото си. Посети го два пъти. Той й подари полица от черешово дърво, която беше изработил собственоръчно. Поднесе й подаръка през решетките на клетката, без да го опакова; дори да разполагаше с хартия, надзирателите щяха да го разопаковат. За Тими беше направил голямо дървено сандъче с инициалите му върху капака. Вътре сложи картичка, на която написа: „Знам, че вече си прекалено голям за играчки; от майка ти разбрах, че разхвърляш вещите си из цялата къща, затова те съветвам да прибираш спортните си принадлежности в това сандъче“.