— Подозирам, че той възнамерява да ти създаде проблеми — настоя Картър.
— Няма страшно, аз съм по-силен от него.
— Много добре знаеш за какво намеквам — нищо чудно да те нарани с нож или да стовари стола върху главата ти, когато си с гръб към него.
— Рони ще ми помогне — отговори приятелят му.
Рони беше името на негъра гигант, който обитаваше същата килия. Картър знаеше, че Рони също мрази Скуиф, но малцина чернокожи (в затвора имаше само няколко негри, които не скриваха ненавистта си към белите) се осмеляваха да докоснат представител на бялата раса, независимо от обстоятелствата. Обикновено поставяха в една килия само чернокожи, а когато това беше невъзможно, ги разпределяха със северняци или с безконфликтни личности като Макс. Картър не промълви нито дума повече по въпроса, но присъствието на Скуиф все повече му действаше на нервите. Не смееше да го погледне от страх, че онзи ще види омразата, изписана на лицето му, и ще вдигне скандал.
— Хей, умници, да не би да дрънкате по мой адрес? — възкликна Скуиф един ден и рязко се извърна от умивалника, където переше ризата си. Капчици вода обсипаха тетрадките на Картър и Макс.
— Не… — поколеба се Макс, сетне продължи: — Просто си измисляме теми за разговор. Всичко, което ни заобикаля, е толкова… потискащо.
Картър се престори, че търси някаква дума в речника, и дори не избърса капката вода от страницата.
Скуиф се обърна към умивалника, изстиска ризата си, тръсна я и толкова рязко я закачи на куката, че тъканта се разкъса. После процеди:
— Жалко, че интелектуалци като вас не могат да отидат в библиотеката или на някое по-подходящо за образованието ви място.
Всъщност, преди да го прекъснат, Макс говореше за Кихол1, кученцето, което от един месец живееше в пералното помещение. Разбира се, грижливо го криеха, защото на затворниците беше забранено да имат домашни любимци. Кутрето беше донесено тайно от шофьора на камиона с доставките. Беше малко, на бели и черни петна, мелез между фокстериер и неизвестна порода, и според Макс бе на около една година. Само седемдесетте затворници, които работеха в пералнята, знаеха за съществуването му. Носеха му парченца месо от оскъдните си порции, дори му бяха изплели нашийник от конци за бродиране. Ако в пералнята влезеше надзирател, някой извикваше паролата: „Колко е часът?“, и хората, намиращи се най-близо до Кихол, бързо го скриваха в шкафа за дрехи. Кученцето спеше в най-големия шкаф, където му оставяха храна, вода и накъсана хартия, за да ходи по нужда. По всичко личеше, че животът в затвора му се отразява добре, дори беше загладило косъма.
— Я си признайте, ако замисляте бягство — презрително изрече Скуиф и иронично се усмихна.
— Ами! — засмя се Макс. — Може би ще предложиш някакъв план.
— Няма ли френска дума за „ключалка“? — изкиска се грубиянинът.
— Така се казва един малък град в Арканзас — побърза да обясни Макс.
— Нима?
Картър беше писал на леля си Една в отговор на писмото й, което Хейзъл му беше препратила в затвора. Опитал се бе да й обясни защо са го осъдили, но не спомена за осакатените си ръце. Смяташе, че не бива да й съобщава наведнъж лошите новини. Напечата писмото на пишещата машина с цел лелята да не забележи промяната в почерка му. След като изпрати посланието си, се почувства потиснат при мисълта, че Една, която четеше много вестници и откакто бе в Калифорния може би беше абонирана за любимия си „Ню Йорк Хералд Трибюн“, не бе научила за осъждането му. Още по-неприятно чувство изпита, когато получи следващото й писмо, което гласеше:
„Бях смаяна и потресена от новината. Случилото се е страхотен удар за жена ти и детето, но доколкото познавам Хейзъл, сигурна съм, че с чест ще издържи изпитанието. Ала се питам дали съвестта ти е чиста и дали си помислил как си стигнал до затвора. Не мога да повярвам, че американската съдебна система ще накаже напълно невинен човек. Винаги съм те смятала за доста разсеян, Филип. Често забравяш подробности, на които трябва да обръщаш внимание. Ако поне мъничко осъзнаеш вината си, ще преодолееш огорчението си и отново ще обикнеш Всевишния…“