Хейзъл побърза да обясни, че двете деца, които трябвало да посрещне, били от нейния контингент и не й било удобно да помоли някой колега да я замести.
Той постави закачалката с черната рокля на вратата на дрешника в коридора, за да не би случайно да я забрави, после отиде да потърси шала.
Чекмеджето беше пълно с фино бельо, прилежно сгънати шалове, тънки чорапи. Когато посегна да извади жълтия шал, пръстите му докоснаха нещо твърдо. Разрови бельото и видя, че най-отзад са подредени писмата му от затвора. Всички бяха на еднаква груба хартия, която трябваше да сгъва няколко пъти, за да се побере в плика с прозорче. Хейзъл ги беше опаковала стегнато и писмата заемаха цялата ширина на чекмеджето. Картър ги опипа и с изненада установи, че зад първата редица пликове има още една.
— Боже мой! — смаяно промълви.
Хрумна му, че писмените му излияния можеха да запълнят цели шест тома, отколкото се състоеше „Залезът и падането на Римската империя“ на Гибън или „Дон Кихот“ на Сервантес. Ала той не беше сътворил велико литературно произведение, а купища сълзливи, изпълнени със самосъжаление писма. Ала най-поразяващо беше прозрението му, че те олицетворяваха времето, когато беше лишен от свобода. Да прекараш цели шест години в затвора, не беше шега, нищо чудно, че светът не можеше да забрави този факт. Картър впери поглед в снимката, на която двамата с Хейзъл бяха фотографирани в глупави карнавални костюми. Дълго се взира в нея, сетне затвори очи и се извърна.
Беше в отвратително настроение, когато тръгна към апартамента на Съливан. Беше се избръснал и бе грижливо подбрал дрехите си, за да достави удоволствие на Хейзъл. Носеше един от новите си тъмносини костюми, вратовръзката в тъмносиньо и тъмночервено, която жена му толкова харесваше, бяла риза и черни обувки. Беше поставил роклята и шала в белия хартиен плик, който му бяха дали от антикварния магазин.
Когато си дойде от училище, Тими също се намуси. Беше разочарован, че майка му няма да се прибере, за да й поднесе подаръка си. Картър напразно се опитваше да го развесели; накрая му обеща, че ще го събудят, като се приберат и ще си устроят малко тържество. Беше купил на майка си бродирана калъфка за възглавница и Картър се питаше откъде е взел толкова много пари, след като му отпускаха само три долара седмично, които малкият харчеше предимно за сладолед. Преди няколко дни му беше предложил десет долара, но Тими ги отказа и заяви, че вече е купил подаръка. А днес, преди да отиде в дома на приятеля си Ралф Ъндърууд, където щеше да прекара вечерта, момчето донесе предварително опакованата калъфка и я постави редом с подаръка на баща си на шкафа със стереоуредбата, върху който стоеше и вазата с рози.
Лично Съливан му отвори. Откъм дневната се дочуваха разговори и смехове.
— Боже мой, все едно, че си излязъл от моден журнал! — възкликна той. — Влизай, влизай. Къде е Хейзъл?
Картър обясни, че жена му ще закъснее, а докато окачваше палтото си, домакинът взе белия плик с роклята и ги занесе в спалнята. Новодошлият влезе във всекидневната и поздрави онези от гостите, които познаваше — семейство Елиът, Джереми Сатър и жена му Сюзан, както и Джон Дуайт, симпатичен човек на средна възраст, близък приятел на Съливан. Те пък го представиха на другите поканени, чиито имена той не успя да запомни. Усещаше как всички любопитно го наблюдават — очевидно знаеха, че наскоро е излязъл от затвора. Веднъж Хейзъл и Дейвид му бяха казали, че хората, с които тепърва ще се запознава, няма да подозират за случилото се с него, но явно бяха сгрешили. По всичко личеше, че слухът за пребиваването му в затвора вече се беше разнесъл.
През тази година едва за трети път се срещаше със Съливан. Убеден беше, че Хейзъл нарочно не го кани в дома им или отклонява предложенията му, отправени по служебния й телефон, защото усещаше неприязънта на съпруга си към него. Съливан очевидно не усещаше хладината, настъпила в отношенията им. И тази вечер беше безкрайно самоуверен, усмихнато обикаляше между гостите, грижеше се чашите им да са пълни и всички да опитат от топлите сандвичи със сирене. Имаше слабост към гръцки и римски скулптори и върху полиците бяха подредени мраморна глава и мраморен крак, ваза и мраморна отломка с надпис на гръцки. Хвалеше се, че ги е купил по време на едно свое пътуване в Гърция. Килимите в апартамента бяха ориенталски.
— Напредваш ли с търсенето на работа? — поинтересува се той.
— Засега без особен резултат — престорено небрежно отговори Картър.
— Вчера се обаждах, но ми съобщиха, че Бътъруърт още не се е върнал.