Въпросният Бътъруърт работеше за известната фирма „Дженкинс и Фийлд“ и според Съливан бил заминал в командировка за Калифорния. Съливан твърдеше още, че този човек ще уреди да приемат бившия затворник във фирмата, но тъй като отсъствието му се бе оказало твърде продължително, Картър бе започнал да се съмнява в съществуването му.
Изпита неописуемо облекчение, когато Хейзъл най-сетне се появи. Тя поздрави всички и без капчица стеснение протегна ръка на хората, които не познаваше. Картър със задоволство отбеляза, че не беше настояла първо да се преоблече, както биха сторили повечето жени. Тайно наблюдаваше реакцията на онези мъже, които досега не я бяха виждали; забавно му беше как мигом скачат от местата си, защото Хейзъл бе изключително привлекателна. Когато съпругата му се приближи до него, той се поусмихна и това беше първата му искрена усмивка през този ден.
— Честит рожден ден, скъпа. Как си?
— Уморена съм до смърт, но съм сигурна, че щом се преоблека, ще се почувствам по-добре. Тими добре ли е?
Той кимна; беше запленен от красотата й като мъжете, които току-що се бяха запознали с нея.
Хейзъл влезе в спалнята, а Съливан я последва. Картър си наля второ питие.
След около две минути домакинът се появи, направи му знак да се приближи и му прошепна:
— Днес едно пиленце ми каза, че Гауил отново е сред нас. Работел или бил свързан с някаква компания за производство на тръби със седалище в Лонг Айлънд. Шеф му е някой си Грасо, който притежава няколко жилищни блока също в Лонг Айлънд. По всичко личи, че е от онези, дето дават на бедняците коптори под наем. Хора като него винаги имат по няколко странични дейности.
При споменаването на Гауил Картър целият пламна, сетне с изненада установи, че го обзема безразличие. Вдигна рамене, отпи от чашата си и промърмори:
— Какво от това?
— Знае, че са те освободили.
— Нима? С какво каза, че се занимавал сега?
— С производство на тръби за газопроводи и канализация — сухо изрече Съливан. — Стори ми се интересно, че си е направил труда да провери дали си излязъл на свобода. Нищо чудно да се опита да се свърже с теб.
— Но защо?
— Нямам представа. Все пак исках да те предупредя. Едва ли изгаряш от желание да го видиш.
— Прав си.
В този момент Хейзъл излезе от спалнята и двамата се обърнаха към нея.
На Картър не му се искаше да се отделя от съпругата си, но реши, че от учтивост трябва да поговори с някои от гостите. Съливан обаче непрекъснато беше до Хейзъл и на него му хрумна, че двамата приличат на съпрузи, които винаги имат какво да си кажат и неизменно се наслаждават на компанията си. Пък и никак не беше чудно, след като бяха прекарали толкова време заедно по време на пребиваването му в затвора. Внезапно се вцепени: с Хейзъл бяха женени от седем години, когато принудително го бяха разделили от нея, а тя беше прекарала със Съливан цели шест — почти колкото с него. Наблюдаваше как Дейвид се е облегнал на стола й и замислено я слуша, като кима сериозно; от време на време Хейзъл вдигаше поглед към него — изглеждаха толкова близки, че Картър стигна до очевидното заключение: двамата бяха спали заедно, и то неведнъж. Реши още тази вечер да я попита дали е била в леглото с Дейвид, сетне усети, че алкохолът е замъглил съзнанието му и че не бива да й задава този въпрос точно на рождения й ден или когато и да било. Не се съмняваше в любовта й. Но беше уверен и в това, че Съливан е влюбен в нея.
В японския ресторант им поднесоха топло саке. Настаниха ги върху възглавници около дълга ниска маса и Хейзъл отново се озова до Дейвид.
— Et pour vous, monsieur?2 — попита човекът отляво на Картър и му посочи бутилката, увита със салфетка.
— Oui, avec plaisir3 — отговори той и му подаде малката си чаша.
— Vous parlez francais?4
— Oui.5
Двамата заговориха на френски и от този момент Картър престана да обръща внимание на останалите си сътрапезници. Попита го за името, като се извини, че не го е запомнил, когато ги бяха запознали. Човекът отговори, че се казва Лафърти и че две години е работил в парижка фирма, произвеждаща машини за бутилиране. Разговаряха за французите, за умението им да се наслаждават на живота, за скръбта след всяка несподелена любов.
— Всяка раздяла — заяви Лафърти — нанася непоправим удар и отнема частица от нас самите, както морските вълни разяждат скалата. Човекът също не е вечен и не може да издържи до безкрайност. Днес се чувства нищожен и излишен, а утре с него ще бъде свършено.