Лафърти не говореше за нещастно влюбени, а за хора, които са били принудени да се разделят. Картър беше приятно изненадан от поетичния начин на изразяване на този бизнесмен. Или пък думите му изглеждаха прочувствени, защото ги произнасяше на френски? А може би разговорът с Лафърти му беше напомнил за щастливите мигове в компанията на Макс. Събеседникът му за миг отклони вниманието си от него и се обърна на английски към жената, седнала вляво. Картър вдигна поглед и забеляза как Съливан се смее от сърце (и все пак смехът му беше приглушен, някак съобразен с обстановката, което беше типично за него), сетне докосна рамото на Хейзъл и за миг задържа ръката си там. Картър се запита дали през целия си живот адвокатът е допуснал някаква грешка, дали инстинктивно е постъпвал по начин, за който по-късно да съжалява. Ненадейно си спомни как, когато беше на четиринайсет, леля му и чичо му непрекъснато го упрекваха заради небрежността му, поради която той непрекъснато губеше по нещо. Веднъж даде ракетата си за тенис на един съученик, който така и не му я върна… Същото се беше случило с шлифера и с вечерния му костюм, докато беше в колежа. Не, в никакъв случай не можеше да се сравни с практичния и педантичен Дейвид Съливан. А най-голяма небрежност бе проявил, разписвайки се за материалите вместо Уолъс Палмър, поради което беше лежал цели шест години в затвора. Едва сега осъзнаваше, че доверчивостта му е граничела с глупост. Съливан никога не би постъпил като него; винаги разсъждаваше като адвокат, който не предприема нищо, докато не се увери, че интересите му са защитени. Внезапно се задъха, сякаш куршум беше пробил гърдите му — беше оказал безгранично доверие и на Хейзъл. Какво, ако се беше проявил като още по-голям глупак, отколкото в историята с Палмър?
Тя почувства погледа му, стрелна очи и възкликна:
— Фил, лошо ли ти е?
Картър си помисли, че навярно лицето му е зачервено от топлото саке. Нервно докосна челото си и промълви:
— Нищо ми няма. — Разгневи се още повече, като забеляза, че и адвокатът го гледа. Посегна към чашата с кола, ала беше празна. Хейзъл вече не го наблюдаваше и той отново отпи от сакето.
— Какво ти подари Дейвид? — попита я, когато се прибраха вкъщи. Беше взел от колата белия плик с дрехите й и бе забелязал, че е доста тежък.
— Книга, която отдавна си бях харесала. Всъщност е пътеводител на Рим на Обри Менен. Още не съм го прегледала.
Картър почувства странно разочарование — очакваше, че подаръкът на Дейвид ще бъде по-личен.
Тими се събуди и изтича да ги посрещне, както си беше по пижама. Хвърли се на шията на Хейзъл и извика:
— Честит рожден ден, мамо!
— Благодаря, миличък. Боже мой, колко подаръци — все едно, че е Коледа! На кого да благодаря за прекрасните рози?
— На двама ни. — Той се усмихна на сина си. Хейзъл се влюби в комплекта от антикварния магазин и заяви, че инициалите не били прекалено едри. Картър й беше купил и голяма кутия шоколадови бонбони, няколко сапуна и носни кърпички. Изпиха по една чаша уиски, докато тя разопаковаше подаръците, а на Тими приготвиха шоколадово мляко.
През нощта Картър не можа да заспи. Изпитият алкохол му беше подействал като бензедрин. Изпитваше непоносими болки в палците и копнееше за морфин. В три стана и отиде в банята, за да изпие няколко болкоуспокояващи таблетки. Върна се и си легна, без да включи нощната лампа, но в мрака прозвуча гласът на Хейзъл:
— Скъпи, не можеш ли да заспиш?
Стори му се, че сънува, че тук, заедно с тях, са Макс и Съливан; но Макс изглеждаше много по-реален от всички, дори и от него.
— Не — плахо продума той, сякаш не искаше да се събуди.
— Включи нощната лампа.
Той се подчини и примигна, ала все още му се струваше, че сънува.
— Хайде, скъпи, кажи ми какво те тревожи?
Картър седна на ръба на леглото и отвърна:
— Съливан.
— О, миличък. — Хейзъл притвори клепачи, намръщи се и за миг извърна глава. — Слушай, Фил, ако искаш, повече няма да се виждаме с него. — Изрече го с тон, който подсказваше, че жертвата ще й струва много, но все пак ще я направи.
— Не е необходимо да вземаш крайни мерки — безуспешно се опита да се пошегува той и забеляза, че изражението й стана враждебно.
— Тогава… мисля, че е крайно време да престанеш със сцените. Тази вечер ми идваше да потъна в земята от срам.
— Не съм направил никаква сцена.