— Не ме мисли за толкова глупава. Видях как за малко щеше да направиш скандал в ресторанта и то само защото Дейвид веднъж ме докосна по рамото. Всички видяха как го изгледа на кръв.
Значи и тя беше забелязала жеста на Съливан, помисли си Картър, а на глас изрече:
— Грешиш, никой не ми обръщаше внимание…
— Отгоре на всичко дори не се сбогува с него. Не постъпи особено любезно, като се има предвид, че той беше организирал вечерята в моя чест.
— Сбогувах се — настоя Картър, който си спомни, че действително не беше благодарил на любезния им домакин.
— Държиш се като дете.
Той гневно скочи и възкликна:
— А пък ти не се държиш като съпруга.
— Бъди така добър и ми обясни какво имаш предвид. — Тя седна в леглото.
— Отговори ми само на един въпрос — спала ли си с него, докато бях в затвора?
— Не! И затвори вратата. Не искам Тими да чуе „милия“ ни разговор.
Картър се подчини, сетне отново заговори:
— Питам те, защото съм сигурен, че си била негова любовница.
— Какъв абсурд! — възкликна тя, но изражението й подсказваше, че започва да губи почвата под краката си.
— Нима мислиш, че съм сляп? Че не разбирам какво се е случило?
Хейзъл тежко въздъхна и посегна за цигара. Едва успя да я запали, защото ръцете й трепереха. След няколко минути извърна глава и промълви:
— Ще ти олекне ли, ако ти призная, че действително бях любовница на Дейвид? Аферата ни продължи около три седмици. По-точно — две седмици и четири дни.
Той усети, че сърцето му престана да бие, и едва успя да изрече:
— Кога…
— Беше преди четири години — прекъсна го Хейзъл. — Случи се няколко седмици след като Върховният съд за втори път отхвърли молбата ти за помилване. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Бях много нещастна и объркана. Не знаех какво ще стане с мен, как ще живея по-нататък. Съдбата ти също ме тревожеше. Не крия, че бях влюбена в Дейвид… разбира се, обичах го по различен начин… Но след като се любих с него, се почувствах още по-зле, срамувах се от постъпката си, изпитвах угризения на съвестта. Заявих му, че сексуалната ни връзка трябва да прекъсне, и около месец не пожелах дори да го видя.
Картър седеше вцепенен и едва дишаше. След миг успя да прошепне:
— Сега поне знам истината.
— Да, знаеш я. Знаеш и това, че съжалявам и че случилото се никога няма да се повтори.
— Защо? Защо си толкова сигурна?
— Щом ми задаваш този въпрос, не си разбрал онова, което ти казах… Нито пък ме познаваш.
— Струва ми се, че започвам да те опознавам. И все пак, защо аферата ти със Съливан няма да се повтори?
Хейзъл безмълвно го изгледа.
— Призна, че си била влюбена в него. Още ли го обичаш?
— Престани да ме разпитваш. Не ти ли стига, че сега съм тук, с теб?
— Какво щеше да се случи, ако ме нямаше?
— О, Фил…
— Отговори на въпроса ми.
— Щом толкова държиш, ще чуеш отговора ми, въпреки че едва ли ще ти хареса. Ако те нямаше… ако беше умрял в затвора като приятеля ти Макс, със сигурност щях да се омъжа за Дейвид. Тими го харесва, дори се привърза към него. Той има много лек характер, с него може да се разговаря… а ти напоследък си станал нетърпим.
Картър гневно свали горнището на пижамата си. За миг погледът му попадна на снимката, на която с Хейзъл бяха с карнавални костюми, и изпита непреодолимо желание да я скъса. Приближи се до гардероба и свали панталона.
— Къде отиваш? — изплашено възкликна тя.
— Да се поразходя.
— Знаеш ли колко е часът? Фил, нали не си намислил нещо безумно… например да отидеш в дома на Дейвид?
— Излизам, Хейзъл. Чувствам, че трябва да остана сам. — Облече се за секунди и само загърна ризата си, без да я закопчава. Излезе от спалнята, оставяйки вратата отворена, и грабна палтото си от дрешника в коридора. Открехна външната врата, но инстинктивно спря и се ослуша. Стори му се, че сънува кошмар, когато дочу въртенето на телефонната шайба. Хейзъл бързаше да се обади на Съливан. Но защо? За да го предупреди ли? Или пък за да му се оплаче от съпруга си. Картър можеше да се спотайва в мрака и да подслуша разговора й, но предварително знаеше какво ще чуе. Безшумно затвори вратата и слезе по каменните стъпала. Не можеше да стори друго, освен за няколко часа да избяга от дома си.
Обикаля из улиците до зазоряване. Физическото натоварване му подейства успокояващо. Докато наблюдаваше как първите слънчеви лъчи обагрят небето в розово, реши да каже на Хейзъл: „Радвам се, че ми призна всичко. Да забравим случилото се“. После размисли и му хрумна, че може би ще е по-добре да не й казва абсолютно нищо.