— Между другото, обаждал ли ти се е днес? — наруши мълчанието той.
— Не. Защо питаш? А на теб обади ли се?
— Не — невъзмутимо отвърна Картър и изтръска пепелта от цигарата си.
Съливан безмълвно се взираше в него. Очевидно му се искаше да го поразпита, но се страхуваше да не би Гауил да му е казал още нещо. Нищо чудно натрапникът да му беше телефонирал вчера или днес и да го бе уведомил, че е изпратил на Филип Картър писмо, с което му съобщава цялата истина.
— Мръсникът забърка цялата тази каша само защото се опитах да… — Съливан тъжно поклати глава. — По-добре да не го бях правил. Не изпитах никакво удоволствие от факта, че доказах задкулисните му машинации.
Този път Картър наистина се разгневи. Адвокатът намекваше, че животът му е в опасност, защото се е опитал да го спаси от затвора. Но ако действително беше вярно, защо непрекъснато го повтаряше? Пък и „дейността“ му не бе съкратила нито с ден присъдата на Картър.
— Съмнявам се, че отново ще ми се обади — промълви той и се изправи.
Съливан се досети да го попита дали се е свързал с Бътъруърт и го накара да му обещае, че ще му позвъни след срещата в петък.
Когато се прибра у дома, Картър обясни на жена си, че Дейвид е искал да поговорят за предстоящото интервю в строителната компания.
— Днес изглеждаш по-ведър — отбеляза Хейзъл. — Надявам се, че в петък всичко ще мине лесно като насън.
— Като насън… — повтори той.
Стоеше в кухнята и наблюдаваше как жена му залива с разбити на сняг белтъци лимоновия пай. Тя носеше престилка върху вълнената пола и бялата блуза с къси ръкави; косата й беше привързана с тънка черна панделка, няколко кичура се бяха изплъзнали от едната страна. Картър си спомни как я беше наблюдавал преди години в кухнята им в Ню Йорк, после във Фримонт, а сега тук. Намръщи се при мисълта, че съпругата му е била в леглото със Съливан. Не беше моралист, но не можеше да се примири, че неговата непогрешима богиня Хейзъл се беше оказала с глинени крака. Щеше да издържи на разочарованието, както беше казал пред Съливан. Нямаше да се оплаква, нито да разиграва викториански сцени на ревност. Изневярата на съпругата му беше като петно върху сияйния й ореол, но и неговият престой в затвора беше опетнил безупречната му репутация; още по-ужасяващ беше инцидентът с Уайти, за който той предпочиташе да не си спомня. Беше белязан от затворническия живот, а Хейзъл — от своята авантюра.
Тя въпросително повдигна вежди, сетне се обърна и се зае с нещо друго. Напоследък често го питаше: „Какво има, скъпи“, или „За какво мислиш“, но той невинаги успяваше да й отговори, а понякога не желаеше да го стори. Обикновено не мислеше за нищо конкретно, когато лицето му застиваше в странното изражение. Истината бе, че през изминалите шест години се беше променил и физически, а Хейзъл не беше свикнала с промяната. Веднъж я беше разтревожил с изявлението си, че светът прилича на огромен затвор, а затворите са само по-големи светове. Напразно се бе опитвал да й обясни смисъла на твърдението си. Всъщност искаше да й каже, че в света извън затвора също има правила, на които всеки трябва да се подчинява; понякога те изглеждат безсмислени и сякаш са само плод на страха и са създадени с единствената цел да потиснат страховете на хората. Беше започнал да се убеждава, че върху тези правила се крепи още по-безумен свят, съществуващ в съзнанието на всеки. Човек спокойно може да полудее, ако няма кой да му нареди кога да спи и да се храни, кога да работи и кога да почива, ако всички останали не му подражават. Опитал се бе да обясни възгледите си на Хейзъл, тъй като по онова време мислеше, че е прав (дори и сега вярваше донякъде в тази теория), но съпругата му изглеждаше толкова скептично настроена, че всичките му опити се бяха увенчали с неуспех.
— Скъпи, нали не си забравил, че в края на седмицата сме поканени у семейство Елиът? — обади се Хейзъл.
— Не съм — излъга той. Едва сега си спомни, че в петък вечерта щяха да отидат в дома им в Лонг Айлънд. Роджър Елиът беше посъветвал Хейзъл къде да вложи парите от наследството; благодарение на него сега семейство Картър имаха стабилни инвестиции. Присила Елиът, симпатична жена на около трийсет, не ходеше на работа, а се грижеше за двете си деца, които бяха по-малки от Тими; хобито й беше да рисува портрети и пейзажи — майсторски изпълнени, но безлични и скучновати. Огромната им къща изглеждаше така, сякаш от векове стои посред тучната зелена морава. Картър изпита удоволствие при мисълта, че Съливан няма да бъде там.