Следващият ден беше четвъртък и Картър нямаше набелязана никаква конкретна задача. Ето защо реши да държи под око младата Сандра, която идваше да чисти всеки четвъртък от един до четири. Хрумна му, че Хейзъл ще бъде доволна, задето беше напомнил на момичето да почисти кухненските полици, както и аптечката. Сандра никога не обръщаше внимание на бележките, оставени от съпругата му.
Малко преди три телефонът иззвъня. Когато Картър вдигна слушалката, чу гласа на Гауил:
— Здрасти, Фил. Предполагам, че си получил писмото ми.
— Да.
— Мислех си, че заслужавам да ми отговориш… или поне да ми телефонираш.
— Нима?
— Хайде, приятелю, нима се страхуваш да прослушаш записите?
Внезапно Картър се разгневи и възкликна:
— Не ме е страх от никакви записи за… — Не довърши изречението, защото не искаше да произнася името на Хейзъл пред този неприятен човек.
— Значи, ще дойдеш у дома. Ще те чакам довечера.
— Вечерта съм зает. Кога се прибираш от работа?
— Към шест.
— Ще дойда по това време. Почакай, продиктувай ми адреса си.
Беше решил да отиде в дома на Гауил и веднъж завинаги да приключи с тази история. Хрумна му, че нахалникът може би не разполага с никакви записи, а само блъфира.
Седемнайсета глава
Излезе от дома си в шест без двайсет и взе такси, което го отведе на посочения адрес в Джексън Хайтс. Сградата, където живееше Гауил, си приличаше като две капки вода със съседните грозновати осеметажни тухлени здания, които бяха построени под ъгъл на уличното платно, но покривите им се допираха. Картър отвори външната врата и се озова в коридор, претъпкан с бебешки колички, където миришеше на готвено. Взе асансьора до шестия етаж и позвъни на Гауил.
— Здравей, Фил — дружелюбно го поздрави домакинът, когато му отвори. Беше по риза, от устата му стърчеше цигара. — Заповядай.
Картър влезе във всекидневна, обзаведена с евтини мебели, които в комбинация с репродукциите по стените придаваха на помещението безличния вид на хотелска стая. Хвърли палтото си върху грозното зелено канапе, прие предложението на Гауил да му налее някакво питие и се огледа. Дневната беше свързана с коридор с друго помещение.
— Сами ли сме, или си поканил още някого? — провикна се той.
— Само двамата с теб сме. Реших, че така ще се чувстваш по-спокоен. — Домакинът влезе с две чаши и се запъти към кръглата масичка пред канапето. Между двата препълнени пепелника беше поставен издут кафяв плик. Гауил седна и заяви: — Всичко, което те интересува, е тук. — Извади напосоки няколко листа хартия и добави: — Както вече ти казах, записите засягат предимно Съливан, но в тях са включени имената на хората, които са го посещавали.
Продължи да говори и да ровичка в плика, докато накрая Картър го прекъсна:
— Щом имаш доказателства, дай да ги видя.
— Готово. Ето един доклад от моите хора, отнасящ се за двайсет и седми юни преди три години: „Госпожа Картър дойде в шестнайсет и трийсет и пет, тръгна си в осемнайсет“. Това е по времето, когато жена ти е посещавала колежа в Лонг Айлънд; навярно е казвала на Тими, че занятията й приключват едва в пет, защото доста често е навестявала нашия общ приятел Дейвид. Ето, чети: „Госпожа К. идва в шестнайсет и трийсет и пет, тръгва си в осемнайсет и двайсет“. — Разрови записките и продължи: — „С. влиза в къщата в двайсет и един и петдесет заедно с госпожа К. Тя си тръгва в полунощ, С. я качва в такси.“ Това се е случило само преди година. — Наведе се и подаде листа на Картър.
Извади още шест бележки; последния път Хейзъл беше напуснала апартамента на Съливан в два след полунощ, придружавана от двама души — през онази нощ адвокатът беше устроил някакво празненство.
— Всъщност късният час няма никакво значение — ехидно заяви той.
Картър се усмихна и промълви:
— Това ли е всичко? Знаех си, че преувеличаваш. — Чувстваше се отегчен и изпитваше раздразнение към себе си, задето си беше направил труда да дойде тук.
Гауил смаяно го изгледа — личеше си, че е разочарован. Сетне възкликна:
— Преувеличавам ли? Ще запееш друга песен, когато чуеш записите. — Стана и извади от гардероба една голяма кутия и друга — по-малка. Втората кутия беше пълна с аудиокасети. Картър се питаше дали ще му се наложи да прослуша всичките, тъй като домакинът очевидно не знаеше точно какво търси. Гауил започна да рови из касетите като мърмореше: