Картър го последва и видя на пода голяма кутия, в която между прегради бяха поставени поне четирийсет ампули. Пълна, кутията навярно съдържаше поне двеста и четирийсет броя.
— Всяка е от по шест милиграма — обясни Гауил и постави спринцовката на ръба на умивалника. — Прецени дали да използваш цялото количество. — Той любезно се усмихна и излезе от банята.
Картър действаше машинално и за секунди успя да инжектира половината от морфина във вената си, въпреки че ампулата и спринцовката бяха различни от онези, които беше употребявал в болницата. Чудеше се откъде ли Гауил се е снабдил с толкова много дрога, но реши, че няма смисъл да го пита. Търговията с наркотици беше много доходна и благодарение на натрупаните печалби Гауил можеше да си позволи да наема частни детективи и да подправя документи. Дори при занижени цени кутията с шестте реда ампули струваше минимум шест хиляди долара. Върна се във всекидневната, където Гауил го посрещна с думите:
— Ако искаш, вземи си няколко за вкъщи.
— Благодаря, но не искам.
Картър се усмихна и се настани в огромното кресло. Усещаше как го обзема добре познатото чувство. Посегна за чашата, която му подаваше домакинът, въпреки че вече изобщо не му се пиеше.
— Говоря съвсем сериозно, Фил. Ти си единственият, който може да затрие Съливан и да се отърве безнаказано. Законът защитава измамените съпрузи.
Картър се намръщи, после се засмя.
— Смяташ ли, че ще ми се размине, след като вече съм бил в затвора?
— Съпругът има право да…
— Мисля, че този закон важи само в Тексас.
Гауил млъкна и избърса устни с опакото на дланта си, сетне замислено промълви:
— В такъв случай ще инсценираме убийството така, сякаш го е извършил някой от моите хора. Полицията ще бъде безпомощна. Възможно е да те заподозрат, но… — Той замълча и стрелна изпод око събеседника си.
Картър си мислеше, че Гауил говори врели-некипели, но все пак си представи как нанася смъртоносен удар на адвоката.
— Сигурен съм, че ще заподозрат именно мен, ако го сторя — промърмори и погледна часовника си. Беше седем без четвърт и Хейзъл навярно се питаше къде е отишъл, тъй като не й беше оставил бележка. — Същото ще се случи дори ако съм невинен.
— Помисли по въпроса, Фил. Надявам се да съчиним някакъв план. Много добре знаеш, че жена ти никога няма да скъса със Съливан, затова трябва да го отстраниш.
Картър се преструваше на безразличен, но сърцето му биеше лудо. Чувстваше се като в затвора, когато усещаше някаква заплаха или миг преди да му нанесат удар; подобно усещане беше имал на няколко пъти в килията на Макс, когато се беше озовавал с гръб към Скуиф.
— Предпочитам ти да свършиш тази работа — заяви той и се изправи.
— О, не, оставям всичко в твои ръце.
Картър се разсмя. Гауил също се усмихна, сетне измъкна портфейла си. Извади някаква снимка и я подаде на госта си.
— Приеми един скромен подарък. Датата е отзад.
Картър взе фотографията. Хейзъл беше заснета в гръб, докато изкачваше стъпалата пред дома на Съливан на Трийсет и осма улица. Обърна снимката и прочете: „4 ян. 16.30“.
— Обикновено тя работи до пет и половина — промълви той, сетне побърза да продължи, за да не бъде прекъснат от събеседника си: — Знам, защото много често съм се обаждал в службата й след пет.
— Съливан също работи до късно и все пак виждаш, че двамата успяват да се срещат. За любовта няма прегради, както беше казал някой. Дори да не си повярвал на записите, не можеш да отречеш онова, което виждаш.
Картър вдигна рамене и хвърли снимката на масичката. Хейзъл носеше тъмнокафявото палто с кожена яка и маншети, с което през тази зима ходеше на работа. Внезапно почувства, че му се повдига.
— Стегни се. — Гауил го потупа по рамото. — Знаеш, че не те лъжа. Съгласен съм да се състезаваме за удоволствието един от нас да очисти Съливан, но съм сигурен, че ще спечелиш.
— Лека нощ, Грег.
Гауил изтича да му отвори вратата.
— Доскоро, Фил.
Когато Картър се прибра вкъщи, Хейзъл му извика от кухнята:
— Здрасти. Къде беше?
Той прекоси дневната и застана до вратата.
— Излязох да се поразходя.
Тя го изгледа, после отново се зае да отваря пакета със замразения грах.
Картър можеше да се обърне, тъй като съпругата му не се залови да го разпитва, но в продължение на няколко секунди не откъсна очи от нея. Отдалечи се едва когато Хейзъл отново го погледна. Прибра палтото си в дрешника и тръгна към банята, като преди това надникна през отворената врата на Тими. Момчето лежеше по корем на пода и пишеше домашното си. Дясната му ръка беше превързана.