Върховете на високите кленове и чинари се накланяха и се полюшваха като главите на хора, подложени на жестоки изтезания. Картър се обърна и се загледа в къщата — колко странно, че изобщо го бяха поканили тук. Изминалата вечер също му се струваше особена, сякаш беше сънувал всичко или пък в паметта му се бяха пробудили спомени за нещо, случило се преди много години.
— Фил!
Стресна се, когато чу гласа на Хейзъл — стори му се, че е застанала до него. Озърна се и я видя да стои по нощница на прозореца; изглеждаше много дребничка на фона на огромната къща. Внезапно осъзна, че не я познава и тази мисъл го накара да потръпне от страх. Като че бурният вятър беше отнесъл маските им и беше превърнал и двама им в напълно непознати хора. Ала все пак машинално се отправи към къщата и вдигна поглед към съпругата си.
— Какво ти е, скъпи? — потрепна тя, сякаш се страхуваше да не събуди домакините.
Картър вдигна ръка, за да й покаже, че всичко е наред; ненадейно му хрумна, че тази непозната жена принадлежи на Съливан, което го накара да се вцепени като ударен от гръм.
— Как си? — отново попита Хейзъл.
Той безмълвно се втренчи в нея, сетне промълви:
— Прибирам се.
Деветнайсета глава
Следващия четвъртък поканиха Съливан на вечеря, за да отпразнуват назначаването на Картър в „Дженкинс и Фийлд“. Хейзъл особено старателно подготви менюто, състоящо се от таратор, печено телешко с бекон и настъргано сирене, аспержи със специален сос и лимоново суфле. През цялата вечер тя беше в прекрасно настроение.
— О, приготвила си любимото ми ястие — заяви Съливан, когато влезе в кухнята, след като домакинът му беше налял първото питие.
Кой знае защо Картър беше сигурен, че адвокатът ще каже точно това, макар Хейзъл да не беше споменала, че Съливан обича печено телешко. Тя винаги готвеше така, сякаш това й доставяше удоволствие, но тази вечер беше в приповдигнато настроение. Тими също се беше оживил и след пристигането на адвоката.
— Колко време ще се занимаваш с това? — обърна се Съливан към Хейзъл.
— Защо? Не ти ли харесват? — Тя режеше репички като лаленца.
— Няма ли да ни правиш компания на масата?
— Бъхтим се заради него, а той дори не ми прави комплимент — засмя се Хейзъл и изгледа изпод око съпруга си.
— Истинска робиня си — поусмихна се гостът и махна на Картър да отидат във всекидневната.
Тими ги последва, вперил очи в Съливан. Адвокатът го погледна, сетне едва забележимо му кимна. Момчето се изчерви, пъхна ръце в джобовете на новите си панталони и се върна в кухнята.
„Добре го е възпитал — с горчивина си помисли Картър. — А на мен ми беше отнета възможността да се грижа за възпитанието на собствения ми син.“
— Гауил безпокоил ли те е наскоро? — снижи глас Съливан.
— Не.
— Слава богу! — Адвокатът се понамръщи и кимна по посока на кухнята. — Не ми беше приятно да изолирам Тими, но не исках момчето да чуе разговора ни… Да се надяваме, че онзи досадник ще престане да те тормози.
— Ами, ако се обади на теб?
Съливан се усмихна.
— Знам как да се справя с него. Пък и отдавна не ми е досаждал… с изключение на онова обаждане, за което ти разказах.
— С какво ти е… досаждал в миналото?
— Няколко пъти ми се стори, че ме следят. — Адвокатът сведе поглед към пепелника, където машинално мачкаше цигарата си. — Сигурен съм, че именно такава е била целта на Гауил — да забележа как около дома ми се навъртат странни типове и ме следят. Искал е да ме сплаши, нали разбираш?
— Но защо?
— За да се отърве от мен. Беше преди четири-пет години, когато разпитвах за него в много нюйоркски хотели. Не съм забелязал да ме следят от… може би от цяла година.
„Лъжеш“ — помисли си Картър, а на глас изрече:
— Да разбирам ли, че е наел хора да дебнат всяка твоя стъпка, докато самият той е живеел във Фримонт и в Ню Орлиънс?
— Точно така. Сигурен съм, че срещу скромна сума или срещу някаква услуга е наел човек в Ню Йорк, който да се разхожда по улицата пред дома ми или да ме проследява на известно разстояние, когато се движа пеша. — Сви рамене и добави: — Беше ми неприятно, но не се разтревожих особено много и не се оплаках в полицията.
По-вероятно беше да не го е сторил, за да не станат известни честите посещения на Хейзъл. Картър остави чашата си и скръсти ръце, но мигом ги отпусна, защото палците му запулсираха от болка.