— Жена ми знае ли, че са те следили?
— Не, защото не исках да я тревожа.
„По-скоро не си искал да прекъсне посещенията си в дома ти“ — каза си Картър.
— Убеден ли си, че вече не те шпионират?
Съливан усмихнато отговори:
— Абсолютно. Гауил вече живее в Ню Йорк и навярно смята за излишно да наема частни детективи.
Картър също се усмихна.
— Нима мислиш, че лично те следи?
— Не, но ако го прави, е изключително дискретен — никога не съм го забелязал. Нали ще ми съобщиш, ако отново те потърси?
— Разбира се. Жалко, че все още ти създава толкова много грижи.
— Той е мой враг. Струва си да знаеш какво прави и дори какво мисли врагът ти.
Двамата замълчаха. Съливан вече се беше поинтересувал как върви новата работа, а Картър му беше обяснил, че през следващите две седмици му предстои да се запознае с документацията, след което го очакваше командировка в Детройт, където щеше да остане около месец. Адвокатът не се беше изненадал, нито пък беше проявил интерес към новината за отсъствието на Картър или пък беше прекалено добър актьор и умееше да се прикрива.
В този момент жена му и синът му влязоха във всекидневната; Хейзъл и Съливан заобсъждаха новия акварел, който Присила Елиът й беше подарила при последното си посещение и който сега беше закачен на стената между двата прозореца откъм улицата. После заговориха за предимствата да посетиш Европа през лятото, но дори и тогава Картър не се включи в обсъждането, въпреки че заминаваше той, не адвокатът. Тими изгаряше от нетърпение да пътува и заразпитва Съливан дали се организират футболни турнири в Рапало — градчето, в което Хейзъл искаше да останат известно време.
— В Рапало няма стадион — обясни адвокатът. — Но в Генуа ще се насладиш на добър европейски футбол.
Момчето седна върху възглавницата на пода и тъжно го изгледа, сякаш едва сега осъзнаваше, че вместо с любимия си Дейвид ще пътува с баща си, който не разбира нищо от футбол.
Съливан нарече поднесената храна „шедьовър на кулинарното изкуство“, а Хейзъл и Тими засияха от удоволствие. Картър пък бе особено несръчен и прекалено силно стискаше ту ножа, ту вилицата си, докато съвсем се изнерви от нетърпимата болка в палците. Хрумна му, че непременно трябва да се консултира със специалист и да се оперира. Ала само след час, когато Съливан си тръгна, отново промени решението си. Спомни си какво беше казал хирургът, когото Хейзъл го беше накарала да посети: че дори да изрежат костта и хрущяла и да наместят ставите, палците му ще останат деформирани и болките няма да изчезнат.
— Щастлив ли си, скъпи? — усмихнато го попита Хейзъл.
— Да. — Той я притисна към себе си и я целуна по шията. Държеше я в прегръдките си и усещаше, че нещо не е както преди, че нещо липсва. Запита се дали промяната е у Хейзъл или у него. Или пък и двамата се бяха променили.
Двайсета глава
Следващата седмица Хейзъл обяви, че трябва да присъства на служебен банкет, който щеше да се състои в някакъв хотел на Петдесет и седма улица. След вечерята щели да бъдат произнесени досадни речи, затова тя предлагала да отиде сама. Картър се съгласи — и без това трябваше да наваксва с изостаналата писмена работа за фирмата.
— Ще заведа Тими на вечеря, а после ще го оставя в киното на Двайсет и трета улица — дават някакъв уестърн, който той отдавна иска да гледа.
— Нали ще го чакаш след прожекцията? Не ми се иска да отиде в някоя дрогерия и да се налива с газирани напитки.
— Ще проверя кога свършва филмът и ще го взема от киното — обеща той.
Този разговор бяха провели, докато закусваха. Картър научи, че прожекциите са в шест и осем и двадесет, и реши да вземе билет за втората, за да имат време да вечерят. В пет телефонира на Тими и му съобщи, че ще се прибере малко по-късно от обичайното.
След работа взе автобуса, пътуващ към центъра на града, и слезе на Трийсет и осма улица. През целия ден мисълта за Съливан не го напускаше; беше решил, че тази вечер е най-удобно да си поговорят без знанието на Хейзъл. Искаше му се да постави въпроса ребром: адвокатът може би щеше да признае истината; Картър беше сигурен, че ще разбере дали съперникът му лъже. Щеше да бъде жалко, ако Съливан не е вкъщи, но нямаше намерение предварително да си уговаря среща с него.
На трийсетина метра от дома на адвоката внезапно забеляза Хейзъл. Тя също го видя, за миг се вцепени, сетне усмихнато тръгна към него.