— Не, разбира се. — Той отиде да зарадва Тими с приятната новина.
Знаеше, че съпругата му лъже, но за първи път от два дни се чувстваше малко по-спокоен, защото беше взел важно решение. Колкото и да беше абсурдно, щеше да помоли Съливан да престане да спи с Хейзъл. Надяваше се веднъж завинаги да разреши проблема, защото имаше две вероятности: Съливан да му обещае да прекрати връзката или да го прати по дяволите. Питаше се дали не е по-добре предварително да му телефонира, но не го направи от страх, че съперникът му ще откаже да се срещне с него, тъй като Хейзъл положително му беше съобщила за разговора им през онази нощ.
В петък, веднага след края на работното си време, взе автобуса към дома на Съливан. Ръмеше неприятен дъждец, но във въздуха се усещаше първият полъх на пролетта. Позвъни на вратата на сградата и погледна часовника си — беше шест без седемнайсет минути. Може би беше подранил и адвокатът още не се беше прибрал. Или пък Хейзъл бе при него… При тази мисъл лицето му се изкриви в горчива усмивка. Автоматът на вратата избръмча и той влезе във фоайето. Предпочете да се качи по стълбите, вместо да вземе бавния асансьор; когато стигна до третия етаж, където беше апартаментът на адвоката, покрай него изтича човек, който за малко не го събори, и се втурна надолу по стъпалата. Картър почервеня от гняв, тъй като грубиянинът дори не му се извини, а тичешком стигна до входната врата и я затръшна след себе си.
— О, Фил! Фил! — задъхано възкликна Съливан. Стоеше на прага на жилището си и се придържаше за отворената врата, като че всеки момент щеше да падне.
Картър се намръщи, изкачи останалите стъпала и попита:
— Какво се е случило?
— Влизай. — Адвокатът разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. — Божичко, направо спаси живота ми… Да пийнем по нещо. — Той се отправи към подвижното барче в ъгъла на дневната.
Картър затвори вратата и недоумяващо повтори:
— Спасил съм живота ти? Какво искаш да кажеш?
— Почакай да се посъвзема. — Съливан отпи няколко глътки скоч. — Видя ли онзи тип, който тичаше надолу по стълбите?
— Да.
— Беше от хората на Гауил. Когато ми позвъни, го поканих да влезе. Обясни, че идвал във връзка със застраховката ми… — Адвокатът навлажни с език побелелите си устни. Лицето му беше мъртвешки бледо като на човек, получил масивен кръвоизлив. — Внезапно извади нож, хвана ме за ризата и понечи да го забие в гърдите ми.
Картър забеляза, че едно копче на сакото му виси на конците, а ризата му е измачкана.
— Ако не беше чул позвъняването ти, с мен беше свършено — добави адвокатът.
Картър с презрение го изгледа, за миг си спомни, че това мекотело спи с Хейзъл. Пристъпи към нищо неподозиращия Съливан и му нанесе саблен удар в шията. Адвокатът залитна. В този миг пред очите на Картър притъмня както в затвора, когато беше съзрял мъртвия Макс, въпреки че в момента не мислеше за приятеля си или за каквото и да било. Едва когато видя, че Съливан лежи неподвижно на пода и притиска с ръце корема си, престана да го удря. Постоя няколко секунди, докато дишането му стана равномерно, после се изплю върху проснатия човек и безуспешно се опита да го ритне.
Приближи се до вратата и се обърна. Беше сигурен, че съперникът му е мъртъв. Ненадейно съгледа в креслото до Съливан една от мраморните скулптури, изобразяваща крак. Забеляза я мимоходом, и то само защото мястото й не беше там. Затвори външната врата и без да бърза, слезе по стъпалата. Питаше се кой е бил човекът на Гауил. Стори му се, че е същият мускулестия тип, когото беше заварил преди няколко вечери в дома на Грег, заедно с пищната блондинка.
Когато се озова на тротоара пред сградата, за миг му прилоша, затова спря и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Каза си: „Не мисли, за бога. Не мисли за онова, което стори. Дръж се“. Не знаеше точно какво означават думите „дръж се“, но сякаш му вдъхнаха сили. Вдигна глава и се запъти към дома си. Не взе такси, защото му се искаше да повърви, за да избистри съзнанието си, дори се отби в някакъв бар и набързо изпи едно уиски.
— Здравей, Фил — радостно извика Хейзъл, когато го чу да влиза. — Знаеш ли, днес се случи нещо невероятно.
— Какво? — Той хвърли на канапето вестника, който току-що беше купил.