— Повишиха ме.
— Така ли? Поздравявам те.
Цялата сияеща, тя продължи:
— Купих пирожки с месо от гълъб. Видях ги на една витрина и не устоях на изкушението. Какво ще кажеш?
— Истински деликатес са. Искаш ли нещо за пиене?
— Да, случаят го изисква.
Прекараха вечерта много приятно като съпрузи, които никога не са се карали. В девет телефонът иззвъня и Картър вдигна слушалката.
— Търся госпожа Картър — изрече мъжки глас.
— Момент. За теб е, Хейз — провикна се той към кухнята, където жена му подреждаше чиниите в съдомиялната машина. Тя взе слушалката, а Картър запали цигара. Знаеше откъде се обаждат.
— Господи! — прошепна Хейзъл. — Не… Не! Не може да бъде! Не, не съм. — Погледна към съпруга си, който въпросително я изгледа. — Мисля, че беше преди три-четири дни, но тази сутрин разговарях с него. О… — Тя приседна на ръба на креслото. — Добре… Разбира се. Благодаря ви. — Понечи да затвори телефона, но отначало не успя да остави слушалката върху вилката.
— Какво се е случило? — попита Картър.
— Мамо, какво има? — Тими се изправи и се приближи до нея.
— Дейвид е мъртъв.
— Мъртъв ли? — повтори момчето. — Катастрофирал ли е?
— Убили са го — промълви тя с треперещ глас. — Сигурно е бил Гауил или някой от приятелите му. Този мръсник! — възкликна и удари с юмрук облегалката на креслото.
Картър й подаде чаша неразреден скоч.
Хейзъл машинално я взе, но не отпи нито глътка.
— От полицията казаха, че се е случило преди няколко часа. Дейвид е щял да вечеря със семейство Лафърти и те се отбили да го вземат. Някакъв съсед ги осведомил, че около шест дочул страшен шум, сякаш някой паднал. Господин Лафърти накарал портиера да отключи вратата и тогава… открили мъртвеца.
Тя се задави от сълзите си.
— Как са го убили? — обади се Картър.
— Ударили са го по главата с някакъв предмет. Полицаите предполагат, че убиецът е използвал една от гръцките мраморни статуи.
Той смутено се изкашля.
— Може би те викат в полицията…
— Не. Ще разговарят с мен утре. Семейство Лафърти им казали да ми съобщят за случилото се. Предполагам, че се обаждат на всичките му приятели, а всъщност трябва да позвънят на Гауил. — Тя вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер.
— Полицаите в апартамента на Съливан ли са? — промърмори Картър. Внезапно му хрумна, че отпечатъците от пръстите му са върху статуята или върху дръжката на вратата.
Хейзъл не му отговори.
— Ало, обажда се госпожа Картър. Искам да ви съобщя нещо важно… Познавам един човек, който ненавиждаше Дейвид. Казва се Грегъри Гауил и живее в Лонг Айлънд. Не, не знам адреса. Един момент… Фил, какъв е адресът му?
— Сто четиридесет и седма улица, номер 1788, Джаксън Хайтс.
Знаеше, че насочвайки полицията към Гауил, сам попада в капана. Човекът, който тичаше надолу по стъпалата, сигурно го беше видял. Внезапно осъзна, че самият той не бе успял да го огледа и едва ли би могъл да го разпознае. Запита се как ще обясни, че се е прибрал у дома в шест и десет вместо в шест. Реши да настоява, че не е стъпвал в апартамента на Картър, освен ако от полицията откриеха отпечатъците от пръстите му.
— Работата е доста заплетена — обясняваше Хейзъл по телефона. — Дейвид знаеше, че Гауил е мошеник, затова онзи го мразеше. — Замълча, изслуша събеседника си и промълви: — Добре. Непременно. Удобно ли е по-късно отново да ви позвъня? Ще има ли ваш служител на телефона? Така ли? О… разбира се. Дочуване. — Прекъсна разговора и обяви: — Ще отидат в дома на Гауил без предварително да му телефонират.
— Кога е бил убит Съливан?
— От полицията предполагат, че се е случило между пет и седем. Съобщих им, че обикновено Дейвид се прибира след пет и половина. Изглежда, че убиецът го е проследил до дома му. Не вярвам да е бил самият Гауил, а ти как мислиш? — Впери поглед в съпруга си, като че очакваше той да знае отговора.
Въпреки че говореше спокойно, Хейзъл изглеждаше съсипана от скръб. Картър си помисли, че изражението й едва ли щеше да бъде същото, ако бе научила за неговата смърт. Поклати глава и побърза да заяви:
— Нямам представа. Възможно е да е бил и Гауил… — Прехапа устни, защото замалко щеше да обяви, че ще разпознаят престъпника по отпечатъците му.
С полуотворена уста Тими като хипнотизиран се взираше в Хейзъл. „Реагира като дете, което току-що е научило, че баща му е бил убит“ — с горчивина си помисли Картър, сетне като в сън дочу гласа на съпругата си: