— Струва ми се, че изобщо не си шокиран от новината.
Той безпомощно разпери ръце.
— Какво очакваш — да изпадна в истерия ли? Потресен съм от дъното на душата си… Мислиш ли, че от полицията ще те потърсят още веднъж тази вечер?
— Не знам. Едва ли. — Погледна часовника си и добави: — По-късно ще телефонирам на семейство Лафърти. Трябва… — Бавно се изправи и притисна ръка към гърлото си.
— Хейз, какво ти е? — Той пристъпи към нея.
— Прилоша ми. Май ще е по-добре да полегна. Но ако някой ме потърси по телефона…
— Непременно ще те повикам. Все пак не е зле да пийнеш нещо. Ще се поуспокоиш.
— Не, благодаря. — Тя влезе в банята.
Картър беше абсолютно сигурен, че тази вечер полицаи и отново ще се обадят. Понечи да сложи ръце на раменете на Тими, който беше коленичил до креслото и се взираше в празния стол, където допреди секунди беше седяла майка му.
— Слушай, не е зле и ти да си легнеш… — нерешително поде той.
Момчето шумно подсмръкна, разрида се и отпусна глава на креслото. Сетне скочи на крака и възкликна:
— Пусни радиото и телевизора! Може би ще съобщят кой е убиецът!
Картър се подчини, макар да знаеше, че по новините в десет няма да споменат за престъплението.
Двайсет и втора глава
В десет и половина телефонът отново иззвъня.
— Обажда се детектив Острикър. С господин Картър ли разговарям? — изрече приятен мъжки глас.
— Да.
— Удобно ли е тази вечер да поговорим с вас и със съпругата ви?
— Разбира се.
— Ще дойдем след десет минути.
Хейзъл надникна от вратата. Беше по нощница.
— Обадиха се от полицията. След малко ще бъдат тук. Искат да ни разпитат.
— Съобщиха ли някакви подробности?
— Не.
Тя влезе обратно в спалнята и Картър забеляза, че нощната лампа е запалена.
Той изхвърли угарките от пепелника и махна вестниците, натрупани върху канапето.
Полицаите пристигнаха след по-малко от десет минути. Детектив Острикър беше синеок, широкоплещест и едва ли имаше трийсет години. Придружаващият го полицай също беше млад. Хейзъл, която беше облякла тъмносиния си пеньоар, влезе в дневната и се настани на канапето. Новодошлите свалиха палтата си, седнаха и извадиха бележниците и писалките си.
Поискаха да узнаят името, възрастта, професията и местоработата на Картър, после на Хейзъл.
— Къде бяхте днес между седемнайсет и деветнадесет господин Картър? — спокойно попита детективът и се приготви да записва. — Не се сърдете, но това е въпрос, който задаваме на всички приятели на убития.
— Бях на работа, около шест се прибрах у дома.
— Можете ли да ни съобщите повече подробности? Преди малко казахте, че сградата, където работите, се намира на ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и седма улица.
— Точно така. Взех автобуса, който минава по Второ Авеню.
— Спомняте ли си колко беше часът?
— Около… пет и половина — отговори той и се досети, че всъщност това се беше случило няколко минути по-рано. — Доста чаках на спирката, а когато дойде, автобусът беше претъпкан. Слязох на Трийсет и четвърта улица… и тръгнах пеш към къщи. Купих си вестник…
— Защо сте слезли толкова далеч от дома си?
— Автобусът беше претъпкан. Реших да повървя.
— Госпожо Картър, бяхте ли вкъщи, когато съпругът ви се прибра?
— Да.
— Ще потвърдите ли, че се е върнал около шест?
Тя кимна.
„Навярно не е забелязала, че съм закъснял с десет минути“ — помисли си Картър.
— Господин Картър, кога за последен път видяхте Дейвид Съливан?
Той машинално се обърна към Хейзъл.
— Мисля, че беше миналата седмица, когато го поканихме на вечеря.
— По-точно — преди десет дни — обади се жена му.
Картър знаеше, че след това Хейзъл се е срещала с любовника си, и беше сигурен, че след секунди полицаите ще й зададат компрометиращия въпрос. Нервно потърка дланите си в панталоните и седна на най-близкия стол.
— А вие, госпожо Картър?
— Срещнах се с Дейвид във… вторник.
— Във вторник вечерта ли? — поинтересува се детективът.
— Да.
— Имахте ли… обичай да се срещате насаме с господин Съливан?
Хейзъл отметна глава върху облегалката на креслото.