Выбрать главу

— Струва ми се, че изобщо не си шокиран от новината.

Той безпомощно разпери ръце.

— Какво очакваш — да изпадна в истерия ли? Потресен съм от дъното на душата си… Мислиш ли, че от полицията ще те потърсят още веднъж тази вечер?

— Не знам. Едва ли. — Погледна часовника си и добави: — По-късно ще телефонирам на семейство Лафърти. Трябва… — Бавно се изправи и притисна ръка към гърлото си.

— Хейз, какво ти е? — Той пристъпи към нея.

— Прилоша ми. Май ще е по-добре да полегна. Но ако някой ме потърси по телефона…

— Непременно ще те повикам. Все пак не е зле да пийнеш нещо. Ще се поуспокоиш.

— Не, благодаря. — Тя влезе в банята.

Картър беше абсолютно сигурен, че тази вечер полицаи и отново ще се обадят. Понечи да сложи ръце на раменете на Тими, който беше коленичил до креслото и се взираше в празния стол, където допреди секунди беше седяла майка му.

— Слушай, не е зле и ти да си легнеш… — нерешително поде той.

Момчето шумно подсмръкна, разрида се и отпусна глава на креслото. Сетне скочи на крака и възкликна:

— Пусни радиото и телевизора! Може би ще съобщят кой е убиецът!

Картър се подчини, макар да знаеше, че по новините в десет няма да споменат за престъплението.

Двайсет и втора глава

В десет и половина телефонът отново иззвъня.

— Обажда се детектив Острикър. С господин Картър ли разговарям? — изрече приятен мъжки глас.

— Да.

— Удобно ли е тази вечер да поговорим с вас и със съпругата ви?

— Разбира се.

— Ще дойдем след десет минути.

Хейзъл надникна от вратата. Беше по нощница.

— Обадиха се от полицията. След малко ще бъдат тук. Искат да ни разпитат.

— Съобщиха ли някакви подробности?

— Не.

Тя влезе обратно в спалнята и Картър забеляза, че нощната лампа е запалена.

Той изхвърли угарките от пепелника и махна вестниците, натрупани върху канапето.

Полицаите пристигнаха след по-малко от десет минути. Детектив Острикър беше синеок, широкоплещест и едва ли имаше трийсет години. Придружаващият го полицай също беше млад. Хейзъл, която беше облякла тъмносиния си пеньоар, влезе в дневната и се настани на канапето. Новодошлите свалиха палтата си, седнаха и извадиха бележниците и писалките си.

Поискаха да узнаят името, възрастта, професията и местоработата на Картър, после на Хейзъл.

— Къде бяхте днес между седемнайсет и деветнадесет господин Картър? — спокойно попита детективът и се приготви да записва. — Не се сърдете, но това е въпрос, който задаваме на всички приятели на убития.

— Бях на работа, около шест се прибрах у дома.

— Можете ли да ни съобщите повече подробности? Преди малко казахте, че сградата, където работите, се намира на ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и седма улица.

— Точно така. Взех автобуса, който минава по Второ Авеню.

— Спомняте ли си колко беше часът?

— Около… пет и половина — отговори той и се досети, че всъщност това се беше случило няколко минути по-рано. — Доста чаках на спирката, а когато дойде, автобусът беше претъпкан. Слязох на Трийсет и четвърта улица… и тръгнах пеш към къщи. Купих си вестник…

— Защо сте слезли толкова далеч от дома си?

— Автобусът беше претъпкан. Реших да повървя.

— Госпожо Картър, бяхте ли вкъщи, когато съпругът ви се прибра?

— Да.

— Ще потвърдите ли, че се е върнал около шест?

Тя кимна.

„Навярно не е забелязала, че съм закъснял с десет минути“ — помисли си Картър.

— Господин Картър, кога за последен път видяхте Дейвид Съливан?

Той машинално се обърна към Хейзъл.

— Мисля, че беше миналата седмица, когато го поканихме на вечеря.

— По-точно — преди десет дни — обади се жена му.

Картър знаеше, че след това Хейзъл се е срещала с любовника си, и беше сигурен, че след секунди полицаите ще й зададат компрометиращия въпрос. Нервно потърка дланите си в панталоните и седна на най-близкия стол.

— А вие, госпожо Картър?

— Срещнах се с Дейвид във… вторник.

— Във вторник вечерта ли? — поинтересува се детективът.

— Да.

— Имахте ли… обичай да се срещате насаме с господин Съливан?

Хейзъл отметна глава върху облегалката на креслото.