Детективът отново го заразпитва за Гауил. Откога се познавал с него? Какво било мнението му за бившия му колега? Дали Гауил бил замесен в присвояването на средства, заради което Картър е бил осъден? Защо Картър го е посетил в дома му онази вечер?
Картър обясни, че бившият му колега непрекъснато намеквал за връзката между Хейзъл и адвоката, затова искал да провери дали разполага с някакви доказателства.
— Какво установихте?
— Ами… убедих се, че донякъде преувеличава. Навярно сте разбрали, че този човек не е наред.
— В какъв смисъл?
— Страда от параноя. Ненавиждаше Съливан и си въобразяваше, че той го преследва… също както преувеличаваше сериозността на връзката между жена ми и Дейвид. — Незнайно защо при изричането на тези думи го напуши смях и си напомни, че трябва да внимава какво говори. Как е възможно една любовна връзка да бъде преувеличена? Или я има, или изобщо не съществува. — Имах усещането, че се опитва да ми вдъхне омраза към Съливан, за да го убия. Беше толкова прозрачен, че дори ставаше смешен. Във вторник вечерта му казах: „Не бих си изцапал ръцете. Мисля, че го мразиш повече, отколкото го мразя аз, и ще ме изпревариш“.
Детективът го слушаше толкова внимателно, че даже забрави да записва, но униформеният полицай усърдно пишеше в бележника си.
— Значи сте заявили, че няма да си цапате ръцете.
— Спомням си, че му казах нещо в този дух. Сигурен съм, че не ви го е съобщил и иска да натопи мен.
— Вярно е. А пък вие се стараете да натопите него — поусмихна се детективът.
Картър погледна към Хейзъл. Лицето й беше напрегнато, но все още беше отпуснала глава върху облегалката на креслото.
— Казвали ли сте някога на бившия си колега, че… Гауил твърди, че сте заплашвали да убиете господин Съливан. През онази фатална вечер сте заявили, че непременно ще го направите.
— Не е вярно. — Картър въздъхна. — Сигурен съм, че Грег ви е наговорил всичко това; навярно той се опитва да си внуши, че казва истината. — Обърна се към Хейзъл и добави: — Попитайте съпругата ми дали през онази нощ съм бил разгневен и дали съм отправял заплахи към Дейвид. — Стана и се запъти към кухнята. — Извинете ме за момент. Искам да си налея чаша вода. Някой друг желае ли?
Всички мълчаха.
— Фил не се е заканвал на Дейвид — обади се Хейзъл.
Картър чу думите й през отворената врата на кухнята. Когато се върна, детективът отново подхвана разпита.
— Били ли сте в затвора преди онази… неприятност?
— Не.
— Гауил ни информира, че са ви осъдили на шест години.
— Така е. Прекарах в онова кошмарно място цели шест години.
Острикър погледна към полицая и промълви:
— Ще видим какво ще научим от отпечатъците.
Младежът кимна.
— Да, сър.
Двамата се изправиха. Детективът усмихнато се сбогува с Картър и Хейзъл. Тя стана да ги изпрати и попита:
— Ще ни се обадите ли утре? Или пък е възможно ние да ви позвъним…
— Със сигурност ще ви телефонираме — кимна детективът.
— Ще разпитате ли приятелите на Гауил? — поинтересува се Хейзъл.
— Непременно. Самият той има солидно алиби за тази вечер.
— Сигурна бях, че е така — промърмори тя. — Ето защо дори не ви попитах.
— Вечерял бил с двама познати от шест до към десет. Разговарях с тях и със собственика на ресторанта по телефона, но утре лично ще ги разпитам.
— Съмнявам се, че той е убиецът. — Хейзъл горчиво се усмихна. — Ала знам, че има много приятели от престъпния свят.
— Ясно. — Острикър махна за сбогом и двамата с младия полицай си тръгнаха.
Картър ги изпрати до външната врата и я заключи. Хейзъл, която отиваше в спалнята, мимоходом подхвърли:
— Мисля, че благодарение на отпечатъка до утре убиецът ще бъде известен.
— Стига да е достатъчно ясен — отвърна Картър.
Изпразни пепелника, изми чашата си и я прибра. Докато машинално вършеше всичко, си мислеше, че съдбата му зависи от това дали наемният убиец е разговарял с Гауил тази вечер. Може би Грег му е казал в никакъв случай да не му телефонира. Всъщност, както винаги става в живота, всичко беше въпрос на пари: ако убиецът беше получил уговорената сума, щом научеше новината от сутрешните вестници, положително щеше да заяви, че той е убил адвоката. Но ако Гауил не му е платил предварително, нищо чудно да му каже: „Не убих Съливан, но видях Картър да се качва по стълбите“. Възможен беше и трети вариант: убиецът да вземе сумата (пет или дори десет хиляди долара), а сетне, ако полицаите се доберат до него и започнат да го разпитват, да признае, че не е извършил убийството, но е видял Картър да влиза в апартамента. Картър знаеше, че след броени часове ще го разобличат, и се питаше дали ще го оправдаят, като се вземат предвид обстоятелствата, подтикнали го към извършване на престъплението.