Последва ново мълчание, което продължи няколко секунди.
Картър се питаше дали детективът е намекнал на Хейзъл, че съпругът й се е прибрал по-късно от обичайното, или пък жена му сама се беше досетила. Забеляза втренчения й поглед и промърмори:
— Може би има право. Честно казано, не погледнах часовника си. — Хрумна му да съобщи, че се е отбил да изпие едно уиски, но барът се намираше прекалено близо до жилището на Съливан. — Искате ли да дойда в участъка?
— Не е необходимо. Вероятно утре отново ще ви се обадим. Нали не планирате да пътувате?
Картър отговори отрицателно, затвори телефона и се обърна към Хейзъл:
— Разпитваше ме точно кога съм се прибрал. Наистина ли е било шест и десет?
— Мисля, че беше малко след шест, не си спомням точния час — промълви тя. Обикновено в съботните сутрини беше много заета: пазаруваше, пишеше писма или посещаваше библиотеката на Двайсет и трета улица. Днес обаче не помръдваше от канапето и напрегнато очакваше телефонът да позвъни.
— Трябва да прегледам някои служебни материали — заяви той. — Вероятно ще ми възложат преустройството на една детройтска фабрика.
Хейзъл отиде в спалнята.
През този ден не се случи нищо повече.
В неделя бяха поканени от Филис Мислех, но Хейзъл й се обади в два следобед и й съобщи, че няма да отидат. Двете дълго говориха, тъй като новината за убийството на Съливан вече беше разгласена от вестниците. „Таймс“, „Хералд Трибюн“ и „Сънди Нюз“ съобщаваха за предполагаемата интимна връзка на госпожа Хейзъл Картър с убития: информацията била предоставена от Грегъри Гауил, заклет враг на адвоката. Картър си помисли, че е много мило от страна на полицейския инспектор, задето не е съобщил на пресата за самопризнанието на Хейзъл. Но рано или късно, репортерите щяха да надушат истината и тогава „обвинителният пръст“, както се беше изразил един от тях (и който в този ден не посочваше никого, дори Гауил), щеше да посочи него. Не се заслуша в разговора между двете жени, а отиде в спалнята и седна зад бюрото си. Залови се да чертае диаграми, придружени с бележки за архитекта, с когото щеше да работи върху проекта, макар да не беше сигурен, че изобщо ще пътува за Детройт. С горчивина си спомни как вчера Хейзъл беше настояла да изпрати съболезнователна телеграма на родителите на Съливан в Масачузетс. „Нима ги познаваш?“ — попитал я беше смаяно, а тя отговори: „О, да, виждала съм ги два пъти. Запознахме се през онова лято, което прекарах в Ню Йорк, сетне с Дейвид ги посетихме в дома им в Скотбридж“. Беше го заявила с такова безразличие, че Картър отново се почувства изоставен както в затвора, когато Хейзъл му съобщаваше със закъснение за нещо, което е направила или се готви да предприеме. Спомняше си, че мимоходом бе споменала за запознаването си с родителите на Съливан, но не и че им е гостувала. Сега му се струваше, че тя се държи като опечалена снаха, изразявайки мъката си от смъртта на сина им.
Когато в десет и петнайсет вечерта телефонът отново иззвъня, Картър не обърна внимание, защото през целия ден се бяха обаждали техни познати, но този път звъняха от полицията. Разбра го, след като долови напрежението в гласа на Хейзъл. Влезе в дневната и се заслуша:
— Разбира се. Добре… — Тя затвори телефона и се обърна към съпруга си: — Полицаите ще дойдат след малко.
— Научили ли са нещо?
— Не ми казаха. — Хейзъл се изправи.
Тими, който също беше влязъл в дневната, настойчиво изрече:
— Може ли още да не си лягам, мамо?
Тя разроши косата му и промълви:
— Добре. Но ми обещай, че ще останеш в стаята си, докато разговаряме с хората от полицията.
— Защо?
Хейзъл безмълвно поклати глава — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче от нерви, — после отговори:
— Обещавам, че после ще ти разкажем всичко.
„И за любовната ти връзка със Съливан ли? — мислено се запита Картър. — Или пък синът ни е знаел за отношенията ви и ги е приемал като нещо нормално?“ Докато прелистваше вестниците, Тими го беше попитал какво означава „интимна връзка“, а той му бе отговорил: „Означава, че майка ти и Дейвид са били много добри приятели“. Ала беше сигурен, че момчето интуитивно е проумяло истината. Поведе го към стаята му, като му говореше:
— След като полицаите си отидат, ще пием мляко с какао и ще ти разкажа всичко. — Потупа го по рамото и добави: — Доскоро, приятел.