— Съмнявам се, че е бил толкова безразсъден — намеси се Картър.
— Все пак ще проверим. — Острикър отново се усмихна. — Господин Картър, нали не сте левак?
— Не — отговори той. Знаеше, че отпечатъкът е от средния пръст на дясна ръка.
— Знаем, че палците ви са осакатени; еднакво силни ли са двете ви ръце?
— Да. — Картър премълча, че левият палец го боли по-малко.
— Отново ви питам дали по време на разговорите ви миналата седмица сте стигнали до някакво разрешение на въпроса; правили ли сте някакви планове за бъдещето?
Първа отговори Хейзъл:
— Не постигнахме споразумение. Може би това е по-лошо, отколкото ако бяхме решили да се разделим…
— Не сте права. Гауил ни информира, че съпругът ви е бил извън себе си от гняв, но аз изобщо не му вярвам. — Обърна се към Картър и попита: — Нима не бяхте решили да обсъдите положението със Съливан?
— Признавам, че бях намислил да поговоря с него — бавно изрече Картър. — Гауил навярно ви е казал, че във вторник вечерта бях тръгнал към дома му. Но пред сградата се сблъсках със съпругата ми, която отиваше при него. — Поизправи се на стола и се опита да говори колкото е възможно по-спокойно. — Възнамерявах да попитам Съливан дали връзката му с Хейзъл продължава и дали няма да скъсат, след като съм научил истината. Но така и не успях да се срещна с него.
— Вярвам ви. Гауил потвърди думите ви. — Детективът се поусмихна. — Опитвали ли сте след това да разговаряте с господин Съливан?
— Не.
— Защо?
— Защото… като видях, че жена ми отива при него, донякъде получих отговор на въпроса, който ме вълнувате. Реших, че ще е по-добре в бъдеще да обсъждам положението само с Хейзъл.
— Нима? Но защо? — машинално повтори въпроса си детективът, сякаш не се интересуваше от отговора или не беше повярвал на последните думи на Картър.
— Реших, че нямам право да търся обяснение от Съливан защо има връзка с омъжена жена, но все пак трябваше да узная намеренията на съпругата ми.
Детективът кимна и за пореден път се поусмихна, сякаш намекваше, че не вярва нито дума от изявленията на Картър.
— Какви бяха намеренията ви, госпожо?
Картър видя измъченото, разтревожено изражение на Хейзъл и си помисли: „Невъзможно е хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло“.
— Честно казано, не знам. През онази нощ… във вторник бях напълно объркана. Навярно щях да скъсам с Дейвид.
— Но не сте споделили намеренията със съпруга си, нали?
— Не.
Детективът въздъхна.
— Във вторник вечерта разговаряхте ли с господин Съливан по този въпрос?
— Не.
— Не му ли казахте, че току-що сте срещнали съпруга си пред дома му?
Хейзъл поклати глава и внезапно се обърна към Картър:
— Не мислиш ли, че ще е добре да информираш господин Острикър за наркотиците, които притежава Гауил?
— Какви наркотици? — вдигна глава детективът.
— На два пъти ми предложи дрога — мисля, че беше морфин — и не му отказах. В затвора се бях пристрастил към морфина, тъй като изпитвах невероятни болки в палците. Гауил имаше сериозни запаси — повече от двеста ампули. Обясни ми, че всяка съдържа по пет милиграма.
Острикър свъси вежди.
— Наркотикът е изчезнал. Не го открихме при обиска на апартамента му… Защо се възползвахте от предложението му?
Картър дълбоко си пое въздух, сетне отговори:
— Защото морфинът потиска болките. Освен това… ми достави удоволствие.
— Значи на два пъти сте се… възползвали от предложението на домакина. Позволете да ви запитам дали сте зависим от дрогата.
— Не бих казал. Хапчетата, които вземам, успокояват болките ми и всъщност съдържат морфин. — Погледна към Хейзъл и добави: — Приемам от четири до шест таблетки дневно, което се равнява на един-два милиграма морфин.
— Не ви ли се стори необичайно, че Гауил държи такова голямо количество наркотик в апартамента си? Не се ли запитахте откъде го е взел?
— Действително ми се стори странно… Все пак, като се имат предвид хората, с които той общува… — Картър вдигна рамене. — Не го попитах за дрогата, защото целта на посещението ми беше друга.
— Изобщо не сте се поинтересували за произхода на морфина, така ли?