— Не, защото не ме интересуваше. — Картър почувства, че думите му предизвикаха неодобрението на Хейзъл и на детектива: притежаването на морфин беше незаконно, а той не само не бе уведомил властите, а на два пъти си бе инжектирал по една доза. — Опитвах се да изкопча информация от Гауил и честно казано, не исках да го настройвам срещу себе си.
— Трябваше да ми съобщите по-рано — намръщи се детективът и погледна към младия полицай, който усърдно пишеше в бележника си. — По този начин кръгът на заподозрените се разширява; ще се наложи да се занимаем и с наркопласьорите, а те са гадна пасмина. — Поклати глава, сякаш обмисляше какво да предприеме, но не посегна към телефона.
Картър усещаше, че още от самото начало Острикър подозира само него и е толкова сигурен, че не бърза и си играе с него като котка с мишка. Преглътна и погледна към Хейзъл.
Тя седеше приведена, подпряла лакти на коленете си, и се взираше в пода. Внезапно вдигна очи и попита:
— Как мислите, колко време ще ви отнеме да заловите убиеца?
Детективът помълча, сетне повтори отново онова, което вече няколко пъти беше казал:
— Два-три дни, може би дори по-малко. Ще видим какво ще покаже проверката на банковата сметка на Гауил. Ще проверим и вашата, господин Картър.
Той кимна и се изправи заедно с детектива, който добави:
— Разбира се, ще разпитаме Гауил за наркотика. Може би шефът му Грасо знае нещо по въпроса. Когато разговаряхме с него, ни съобщи, че Гауил с нищо не е издал намеренията си да убие Съливан, но може би е бил прекалено предпазлив и не се доверил на най-близкия си приятел. Навярно не знаеше, че двамата с Грасо са много добри приятели. — Острикър потърка брадичката си, за миг се втренчи в стената, сетне погледна Картър и се усмихна.
— Доста работа ни създадохте. Още тази вечер ще обискираме домовете на Грасо и О’Браян. В какво се съхраняваха ампулите?
— В неголям кашон. Бяха на няколко реда, а помежду им беше поставен памук.
— Вероятно дрогата вече е прехвърлена в бурканчета от майонеза или в шишенца с надпис „лак за нокти“ — изкиска се детективът, сетне се обърна към младия полицай: — Да тръгваме, Чарлз.
Когато външната врата се хлопна, Тими надниква в дневната, Картър отиде да му приготви обещаното мляко с какао, докато Хейзъл отговаряше на въпросите му.
Момчето най-много се интересуваше дали е заловен убиецът и когато получи отрицателен отговор, замислено промълви:
— Може би полицаите знаят, че престъпникът е О’Браян, и отиват да открият неопровержими улики, за да го арестуват.
Хейзъл, която изглеждаше изтощена, погледна към Картър и прошепна:
— Мисля, че за днес ми беше повече от достатъчно…
Той също недоумяваше какво да каже на сина си. Тими беше гледал много филми, в които детективите премълчаваха какво знаят, докато накрая успяваха да нанесат решителен удар и да пипнат виновника.
— Не бива да правим прибързани заключения, момчето ми.
Когато с Хейзъл си легнаха, Картър се опита да я прегърне, но тя се отдръпна и промърмори:
— Извинявай, но в момента не мога да търпя никого…
— Скъпа, обичам те. — Той стисна рамото й. — Искам само да заспиш в прегръдките ми.
Ала тя му обърна гръб и двамата дълго лежаха, взирайки се в мрака.
Двайсет и четвърта глава
— Може ли един въпрос, госпожо Картър?
Проблесна светкавицата на фотоапарат.
— Госпожо Картър — настойчиво изрече някакъв млад репортер и свенливо се усмихна. — Вярно ли е, че вие със Съливан…
— Махайте се! — сопна му се Картър. Репортерите бяха трима, двама имаха фотоапарати.
— Не ме докосвайте! — извика Хейзъл и изтръгна ръката си от хватката на младежа.
Картър я прегърна и двамата бързо закрачиха към нейната кола, която беше паркирана наблизо.
— Качвай се. Ще те закарам до работата ти — прошепна Хейзъл.
Той безмълвно се подчини и рязко затвори вратата, при което за малко не смаза ръцете на единия от репортерите. Когато потеглиха, промълви:
— Цяло чудо е, че се появиха едва сега.
— През целия вчерашен ден се обаждаха по телефона. Не ти го казах, за да не ти създавам допълнителни тревоги.
Картър замълча; знаеше, че жена му е едновременно засрамена и ядосана и че ще си навлече гнева й, ако се опита да я заговори. Но след няколко минути промълви:
— Не е необходимо да ме караш чак до службата. Онези хиени вече не ни преследват.