Тя сякаш само чакаше тези думи, защото побърза да спре на първото удобно място.
— Благодаря. Доскоро, скъпа — изрече Картър; искаше му се да й каже: „Горе главата“ или „Обичам те“, но знаеше, че е безсмислено. Хейзъл се срамуваше от факта, че колегите й ще научат за любовната й връзка със Съливан и че радиото и телевизията разгласяваха за престоя на съпруга й в затвора.
Влезе в службата и изтръпна при вида на червенокосата си секретарка Елизабет, която беше съобщила на полицаите, че в петък си е тръгнал десет минути преди края на работното време.
— Добро утро, Елизабет.
— Добро утро, господин Картър. Аз… — Младата жена се изправи. Беше слаба и носеше обувки с високи токове, поради което беше почти еднаква на ръст с него. Лицето й беше напрегнато. — Надявам се, че не ми се сърдите заради онова, което казах на полицаите. Детективът ме разпитваше много подробно. Съобщих им само неща, в които бях сигурна.
— Добре си направила — поусмихна се Картър. — Не се безпокой. — Той тръгна към кабинета си.
В коридора, застлан със зелена пътека, се сблъска с Дженкинс — един от собствениците на фирмата.
— Добро утро, господин Картър.
— Добро утро, сър.
— Заповядайте за момент в кабинета ми.
Картър го последва, а Дженкинс затвори вратата и заговори:
— Искрено съжалявам за неприятностите, които имате. Как предполагате ще свърши цялата история?
— Нямам представа. — Картър го погледна в очите. — Разбирам какъв жест направихте, като изобщо ме приехте на работа, затова, ако прецените, че трябва да си подам оставката, незабавно ще го сторя.
— Още не сме обсъждали… този въпрос — смутено отговори Дженкинс. — Смущава ме обаче обстоятелството, че не ще можете в четвъртък да пътувате за Детройт. Предполагам, че от полицията продължават да ви разпитват. — Той втренчено го изгледа, сякаш искаше да прецени дали служителят му е извършил убийството.
— Прав сте. Но ми хрумна, че ако писмено изложа идеите и предложенията си, господин Бътъруърт може да замине вместо мен.
Дженкинс въздъхна и нетърпеливо разпери ръце.
— Ами… допълнително ще реша… Имате ли представа кой е извършил престъплението?
Картър се поколеба, после отвърна:
— Навярно някой от обкръжението на Гауил, който от дълги години изпитваше непреодолима омраза към Съливан. Но честно казано, не мога да обвиня никого.
Дженкинс безмълвно се взираше в него и той сякаш четеше мислите му; навярно шефът му намираше за парадоксално, че убитият го беше препоръчал и че двамата изглеждаха добри приятели, въпреки че съпругата на Картър е била любовница на Съливан.
Когато отиде в кабинета си, внезапно се досети, че шефът му не беше казал: „Вярвам, че нямате нищо общо с ужасното престъпление“. Очевидно Дженкинс не беше убеден в невинността му.
Беше подготвен за неприятен разговор и с Бътъруърт, но за щастие колегата му не бе на работа. Залови се да печата на машина бележките си за детройтската фабрика, но мисълта за Тими не му даваше покой. Представяше си как съучениците му се подиграват, задето баща му е бивш затворник, а майка му е имала връзка с друг мъж. Веднъж Хейзъл бе заявила: „Радвам се, че сега живеем в Ню Йорк и съучениците на Тими не подозират, че си бил в затвора“. А сега цялата история щеше да излезе наяве.
Малко след единайсет телефонът иззвъня.
— Господин Картър, обажда се детектив Острикър. Удобно ли ви е да дойдете в управлението? Уверявам ви, че въпросът е изключително важен…
Картър каза на Елизабет, че му се налага да излезе и може би ще се върне преди обяд. Почти беше сигурен, че и тя е подслушвала разговора и знае за посещението в полицията.
Участъкът, в който работеше Острикър, се намираше само на пет преки и Картър измина разстоянието пеша. Съобщи името си, а някакъв полицай на средна възраст го насочи към стаята в дъното на коридора.
— Заповядайте. — Детективът стана да го посрещне.
Картър се огледа. Помещението беше просторно, но картотеката заемаше голяма част от него. Пред бюрото на инспектора седяха Гауил и О’Браян, както и двама мъже и една жена, които той не познаваше. Кимна на намръщения Гауил, който беше скръстил ръце на корема си и не му отвърна на поздрава.
— Знам, че се познавате с господин Гауил — започна Острикър. — Това е господин О’Браян, а семейство Ферис и господин Девлин са съседи на Дейвид Съливан.