Картър свали шапката си, кимна и промърмори:
— Здравейте.
Тримата съседи на Съливан внимателно го огледаха. Острикър се обърна към тях:
— Някой от вас спомня ли си да е видял господин Картър да влиза в апартамента на убития?
Жената първа поклати глава.
— Не съм.
Мъжете също отговориха отрицателно.
— Дамата и двамата господа са били в жилищата си по време на убийството — поясни детективът — и се съгласиха да дойдат тук, за да потвърдят дали са забелязали някого от вас тримата да влиза в сградата. — Той последователно изгледа Гауил, О’Браян и Картър. Както обикновено, говореше делово и учтиво. — Именно госпожа Ферис е чула странен шум, сякаш някой се е строполил на пода; според нея е било шест часът или няколко минути по-рано. След това не е доловила никакъв звук, нито някой да тича надолу по стълбите.
Картър съзнателно избягваше погледа на О’Браян, едрият мъжага също гледаше встрани от него. Днес беше издокаран със светлосин раиран костюм, а косата му беше намазана с брилянтин.
— Господин Картър, познавате ли господин О’Браян? — попита детективът, който продължаваше да стои зад бюрото си.
Картър погледна широкоплещестия тип, който се взираше в обувките си.
— Струва ми се, че една вечер се запознахме при Гауил.
— Кога беше това?
— Преди десетина дни — отговори той, питайки се какво са казали Гауил и О’Браян. Безизразните им лица не му подсказваха нищо.
— Виждали ли сте го оттогава?
— Не.
— А вие виждали ли сте го, господин О’Браян?
— Не съм — отвърна мъжагата и за миг вдигна поглед.
— Когато се запознахте, разговаряхте ли дълго?
О’Браян не отговори.
— Доколкото си спомням, не разменихме нито дума, след като ни запознаха.
— Антъни си тръгна малко след идването на Фил — намеси се Гауил.
Острикър кимна. Обърна се, отвори шкафа зад бюрото си и извади изваяно от мрамор човешко стъпало. Стъпало от ляв крак. Постави го в центъра на писалището, без да откъсва поглед от тримата заподозрени.
— С това е извършено убийството. Престъпникът го е хванал ето така — в извивката на ходилото, и е нанесъл удари с пръстите на… статуята.
Гауил с безразличие впери поглед в парчето мрамор. О’Браян го гледаше с ококорени очи, а глуповатото му лице изглеждаше безизразно.
— Господин Картър, моля, вдигнете го — нареди детективът.
Картър се приближи до бюрото, понечи да вземе скулптурата с лявата си ръка, но в последния момент повдигна мраморното стъпало с другата ръка, като палецът му попадна под свода. Усети нетърпима болка и почувства, че всеки момент може да го изпусне.
— Обърнете го… само завъртете китката си — подсказа му Острикър.
Картър се подчини. Върху набраздения от векове мрамор беше изрисувана окръжност, намираща се на около три сантиметра от мястото, до което достигаше средният му пръст — навярно там бяха открили отпечатъците.
— Хммм — промърмори детективът, премести ръката на Картър, докато третият му пръст се озова върху маркировката, сетне дръпна парчето мрамор, за да провери до колко е здрава хватката на заподозрения.
Картър остави скулптурата на бюрото. Острикър го стрелна с очи, после се обърна към широкоплещестия мъжага:
— Господин О’Браян, бихте ли сторили същото?
О’Браян покорно стана и повдигна мраморния крак, като също постави палеца си под свода, което беше съвсем логично, тъй като остатъкът от глезена беше прекалено къс за хващане. Острикър обърна ръката му и Картър видя, че средният му пръст е точно върху маркировката. О’Браян имаше по-големи ръце, но Картър осъзна, че през онази фатална нощ гневът му е дал сили здраво да стисне мраморния крак. Детективът не провери хватката на едрия мъжага, а се обърна към тримата съседи на Съливан:
— Не искам повече да ви задържам. Благодаря ви за съдействието, което ни беше от полза.
„Какъв лъжец“ — помисли си Картър. Тримата се размърдаха на столовете си, сетне с нежелание се изправиха, като че бяха зрители, принудени да напуснат представлението в най-интересния момент. Острикър излезе заедно с тях в коридора, но незабавно се върна и затвори вратата. Настани се зад бюрото си и притисна една към друга дланите си.
— Слушайте, един от вас е виновен и сега ще открием кой е.
— Ако подозирате мен, значи не си разбирате от занаята — гневно изрече Гауил.
Детективът дори не го погледна, а се усмихна на Картър.