На вратата се почука.
— Влез — извика Острикър.
Появи се нисък, мургав мъж, който навярно беше Грасо. Усмихна се на Гауил и кимна на останалите.
— Здравей — обади се Гауил.
— Добро утро, господин Грасо — каза детективът.
— Добро утро — учтиво отговори Грасо. Беше широкоплещест италианец с големи тъмни очи и плътни устни, леко извити надолу, а веждите му бяха въпросително повдигнати. Картър реши, че безизразното му лице всъщност е отлична маска. Навярно животът го беше научил, че е най-добре да прикрива истинските си чувства.
— Седнете, господин Грасо — покани го Острикър. — Господин О’Браян, заповядайте при мен.
Едрият мъжага стана, свали сакото си и зае мястото на Картър. Мускулите му играеха под ризата и изпъваха тънката тъкан. Беше толкова силен, че без да използва пълната си мощ, само с един удар би прекършил врата на Съливан, помисли си Картър.
— И така, какво правихте в петък следобед — започна детективът.
Картър се питаше дали Гауил, който изобщо не изглеждаше притеснен, също ще бъде подложен на детектора на лъжата.
— След като смяната ми свърши, се прибрах направо вкъщи — произнесе О’Браян с леко гъгнив глас. — Взех душ, после подремнах. Излязох около седем да хапна нещо. След това отидох на кино. — Говореше монотонно, като че беше наизустил речта си.
— Съквартирантът ви е напуснал жилището около пет и четвърт — каза Острикър. — Възможно е да сте взели такси и да сте се озовали в Манхатън за по-малко от петнайсет минути.
О’Браян равнодушно сви рамене.
— Защо да ходя в Манхатън?
— Може би, за да убиете Съливан, за което са ви платили.
Мъжагата се втренчи в пода и с престорено безразличие потърка носа си.
— Казахте, че петъчните вечери прекарвате в гимнастическия салон, и оттам го потвърдиха. Защо точно през този ден изневерихте на навика си?
— Стори ми се, че съм пипнал някаква настинка. Затова и подремнах следобеда.
Картър си помисли, че Гауил добре го е подготвил.
— За първи път ли убивате, О’Браян?
Широкоплещестият не отговори. Гауил едва чуто се изсмя.
— Хората, обслужващи закусвалнята, не са ви забелязали.
— Как да ме видят. Беше фрашкано с народ.
Картър се успокои, като разбра, че О’Браян ще направи всичко възможно да задържи парите, дадени му от Гауил.
— Къде живее Съливан? — попита детективът и погледна към бавно въртящия се валяк на устройството.
— В Манхатън.
— Къде по-точно? Знаете адреса, кажете го.
— Как не! — възкликна О’Браян. — Притрябвало ми е да му знам адреса!
— Гауил ви е наредил да го запомните — настоя Острикър.
Широкоплещестият се опита да прикрие смущението си, като се изкиска.
— Кого обвинявате — мен или Картър?
— Държа да ви предупредя, че не ще имате много време да се порадвате на парите, които сте получили от Гауил — заяви детективът. Думите му прозвучаха неубедително. О’Браян и Гауил ехидно се усмихнаха.
— Господин Картър, няма да ви задържам повече — заяви Острикър.
Картър покорно стана и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна и промърмори:
— Довиждане.
Детективът разсеяно кимна, личеше си, че мисълта му е заета с друго.
— Довиждане. О, щях да забравя — моля ви засега да не напускате града. От службата ви ми съобщиха, че трябвало да заминете за Детройт в края на седмицата.
— Ясно… Добре. — Картър затвори вратата. Несъмнено Острикър беше разговарял лично с двамата собственици на фирмата.
Следобеда Бътъруърт дойде на работа и повика по телефона Картър в кабинета си. Изглеждаше уморен, под очите му имаше сенки, лицето му беше леко подпухнало. С обичайната си любезност покани Картър да седне и заяви, че е потресен от смъртта на своя приятел Дейвид Съливан.
— Разбрах, че днес са ви викали в полицията. Детектив Острикър ми телефонира тази сутрин. Исках да знам… научихте ли нещо повече?
— Не. Детективът бе повикал Гауил и някакъв негов приятел на име О’Браян. — Картър преплете пръсти и се приведе. — Когато си тръгнах, продължаваше да ги разпитва, ето защо не знам никакви подробности.
— Подозирате ли някого? Имате ли представа защо е бил убит Дейвид?
— Не… ако изключим заканите на Гауил. Питам се дали Съливан ви е говорил за този човек.
— О, да, няколко пъти. Посъветвах го да си наеме телохранител и най-вече да се оплаче в полицията, че го следят. Но и през ум не ми минаваше, че ще го убият… Колкото до другото… — Бътъруърт потърка челото си. — … бях поразен. Предполагам, че и вие не сте очаквали Дейвид и жена ви… Има ли нещо вярно в онова, което чух?