— Да. Не знаех… — Картър замълчи и се изчерви. — Всъщност подозирах, че са имали връзка, но си въобразявах, че вече са скъсали. Все още мисля, че цялата история е преувеличена. Не ми се иска да разпитвам Хейзъл, защото е сломена от смъртта на Дейвид. — Докато говореше, усещаше, че лицето му още пламти. Внезапно осъзна, че се опитва да оправдае жена си, вместо себе си. — Между другото, от полицията ми наредиха засега да не напускам града, което означава, че не ще мога да замина за Детройт. Вече го съобщих на господин Дженкинс…
— Не се притеснявайте. Уредих да замина вместо вас.
Двамата се заеха да обсъждат бележките на Картър и до края на работния ден не говориха повече за Съливан.
Докато чакаше автобуса на ъгъла на Петдесета улица и Второ Авеню, Картър прегледа вечерните вестници. Днес Съливан беше погребан в семейната гробница; публикувана беше фотография на родителите му и на неколцина роднини, застанали с наведени глави край гроба му. Бащата и синът си приличаха като две капки вода. Картър се втренчи в лицата на опечалените родители и си представи как Хейзъл разговаря с тях като с близки хора. Мисълта му беше крайно неприятна. Радваше се, че тя не замина за Масачузетс, за да присъства на погребението. Надяваше се да научи от пресата подробности за разговора на детектива с Гауил и Грасо, но във вестниците само се споменаваше, че Салваторе Грасо е бил разпитван от полицията. Не пишеше нито дума за наркотиците, нито че Картър и О’Браян са били изпитани чрез детектора на лъжата. Хрумна му, че дори да ги бяха подложили на побой, репортерите щяха да го премълчат. Очевидно О’Браян не беше проговорил, в противен случай поне това щеше да бъде отразено. Така се беше зачел, че за малко щеше да изпусне автобуса; скочи на стъпалото в мига преди вратите да се затворят.
Когато се прибра у дома, завари Хейзъл да стои права в дневната, очите й бяха насълзени. Тими се беше проснал по корем на леглото си и тялото му се разтърсваше от ридания.
Картър се приближи до нея и промълви:
— Не се налага да ми обясняваш. Знам какво се е случило.
Хейзъл машинално се отдръпна, въпреки че той нямаше намерение да я прегърне.
— Тими се върна към дванайсет и цял следобед не е излязъл от стаята си.
— Боже мой! — възкликна Картър, закачи палтото си и отиде при сина си. — Слушай, моето момче…
Тими дълго мълча, после промърмори, без да вдигне глава:
— Какво?
Картър седна в долния край на леглото, тъй като момчето беше легнало почти на ръба.
— Разкажи ми какво се случи днес.
— В училище ми се подиграваха, задето си бил в затвора. Казаха, че баща ми бил пандизчия.
— Защо се разстройваш толкова? Спомняш си, че същото беше и преди шест години, но успя да се съвземеш.
Понечи да го погали, но синът му рязко се отдръпна, скри главата си във възглавницата и отново зарида.
— Най-много ми е мъчно заради онова, което ми наговориха за Дейвид. Наричаха го мой чичо и си намигаха.
— Моля те, престани да плачеш и ми разкажи всичко.
— Фил, защо го караш отново да изживее унижението? — обади се Хейзъл, която безшумно беше влязла в стаята. Лицето й беше изкривено от гняв.
— Мисля, че е по-добре, ако сподели мъката си.
— Тими ми разказа всичко — от игла до конец. Едва ли ще му е приятно да го повтори.
— Да предположим, че и аз искам да го чуя. — Картър рязко се изправи.
— Голям егоист си — интересуваш се само от себе си.
— Ако аз не се интересувах от Тими, нямаше да бъда тук.
— Малко късничко си спомни, че имаш син — трябваше да помислиш за него преди години, когато…
Картър заплашително пристъпи към нея; Хейзъл му обърна гръб и отиде в спалнята. Той я последва и промълви:
— Ти трябваше да помислиш за детето си, когато започна да въртиш любов със Съливан. Как се осмеляваш да ме обвиняваш, след като носиш по-голяма вина?
Хейзъл мълчеше.
— Навярно не можеш да се примириш, че всички вестници пишат за любовната ти връзка. Нима не разбираш, че Тими е разстроен именно от това, а не защото съучениците му се подигравали, задето баща му е бил в затвора. — Едва сега разбра защо жена му не е отишла на погребението на любовника си. Внезапно му хрумна, че Тими е буквално плът и кръв от нея, че двамата страдат поради една и съща причина: срамуваха се, че хората са узнали тайната, която грижливо са криели от обществото. Почувства, че очите му се насълзяват, и примигна: — Слушай, Хейзъл, било, каквото било. Не можем ли да спасим останките от брака ни, вместо да се караме?