— Не ми трябват останки! — сопна се тя.
— Помисли ли за Тими? Всъщност какво му обясни? Каза ли му, че написаното е вярно?
— Той не разбира намеците на репортерите.
Ненадейно Картър се разгневи.
— Не се и налага. Съучениците му ще се погрижат да му обяснят всичко. Не разбирал намеците! Нима го мислиш за малоумен? Между другото, още ли му е мъчно за Дейвид?
— Защо мислиш, че плаче?
— Не отговаряй на въпроса с въпрос. Питам се дали продължава да те обича, дали не е разочарован…
— За бога, млъкни!
Картър се подчини и отново отиде при сина си. Постоя мълчаливо, загледан в проснатото на леглото момче. Накрая Тими стана. Лицето му не беше подпухнало от плач, както беше очаквал Картър.
— Щом не искаш, няма да обсъждаме този въпрос, момчето ми.
Лицето на Тими се изкриви, сякаш всеки момент отново щеше да избухне в ридания.
— Само искам да знам дали всичко това е вярно.
— Кое?
— Ами… че си убил Дейвид от ревност… и защото си го мразел…
— Не съм изпитвал нито ревност, нито омраза към него.
— А вярно ли е, че си го убил?
— Не — машинално отговори Картър и си помисли, че всъщност казва истината: ако не беше убил Съливан, О’Браян щеше да го стори. След миг се упрекна заради еретичната си мисъл, примигна и поклати глава.
— Ами онова, което пишат за мама и Дейвид… — Тими се задави от сълзите си и замълча.
Картър усети, че краката му се подкосяват; пристъпи към вратата и се облегна на нея, като промърмори:
— Двамата много са се обичали.
— Това означава ли, че…
Картър изпита непреодолимо желание да избяга, да отиде в банята и да наплиска лицето си. Успя да го преодолее и отвърна:
— Най-добре ще е да попиташ майка ти. — Очакваше нови въпроси, но момчето замълча. Той се обърна и отиде в спалнята.
Завари Хейзъл в леглото. Може би беше чула разговора му с Тими, макар изражението й да подсказваше, че мислите й са далеч от тук.
— Скъпа… — промълви Картър. Искаше му се да седне до нея и да я прегърне, но враждебният й поглед го накара да се откаже.
— Какво?
Той дълбоко си пое въздух и отговори:
— Няма да замина за Детройт.
Двайсет и пета глава
Картър си казваше, че ако полицаите не успеят да докажат, че той е убиецът, от това не следва, че обвиненията ще паднат върху О’Браян. Острикър подозираше и двамата, но не разполагаше със солидни доказателства, следователно положението беше обнадеждаващо. Полицейските архиви съдържаха документи за стотици неразкрити убийства. Навярно през следващите три-четири месеца щяха да държат под наблюдение всички заподозрени (всъщност наблюдението би могло да продължи неопределено време), но в началото на лятото положението щеше да се нормализира. Картър още се надяваше, че с Хейзъл ще прекарат един месец в Европа. Надяваше се, че не е загубил завинаги съпругата си. Беше съгрешила със Съливан, ала очевидно смъртта му я бе накарала да осъзнае какво е направила и да изпитва угризения на съвестта. Казваше си, че ако прояви достатъчно търпение, чувството за вина ще я накара да се върне при него; ето защо съжаляваше за онова, което в понеделник вечерта й беше наговорил в изблик на гняв, и непрекъснато си внушаваше, че това не бива да се повтори. Няколко пъти се беше заричал да не я разпитва за връзката й със Съливан, но все пак го беше направил. Оказа се, че обвиненията му са били напълно справедливи, но ако в гнева си отново повдигнеше този въпрос, Хейзъл щеше да си помисли, че злорадо й се надсмива, и думите му щяха да останат без резултат.
Във вторник вечерта отидоха на театър заедно със семейство Елиът и Филис Милен. Билетите за пиесата на Бекет бяха купени преди месец. Преди това всички вечеряха в „Луиджи“. Филис беше придружавана от приятеля си Хю Стивънс — широкоплещест мъж на около четирийсет, когото Картър беше виждал един-два пъти. Говориха на различни теми, като грижливо избягваха да споменават убийството, преструвайки се, че не се е случило нищо, че прекарват една приятна вечер, каквато бяха планирали преди месец, когато бяха натоварили Филис със задачата да купи билетите. Ала през цялото време Картър чувстваше как двамата с приятеля й изпод око наблюдават него и Хейзъл. Семейство Елиът пък бяха престорено любезни, сякаш новината за престоя му в затвора ги бе убедила във вината му. Хейзъл се преструваше на весела и безгрижна, но Филис и Присила положително се досещаха за истинските й чувства.