Когато най-сетне се прибраха вкъщи, тя възкликна:
— Фил, непременно трябва да замина някъде поне за седмица.
— Добре — отговори Картър и си помисли, че навярно тя иска да пътува сама. — Къде искаш да отидеш?
— Надалеч от Ню Йорк. — Хейзъл сви рамене, сгъна златистия си шал и го прибра в същото чекмедже, откъдето Картър го беше взел, за да й го занесе на тържеството в дома на Съливан.
— Може би някъде в Нова Англия — предложи той, като си мислеше дали Хейзъл не иска да посети родителите на адвоката, които живееха там. — Имаш ли нещо предвид?
— Предпочитам някой малък хотел, където няма опасност да срещна познати. Спомняш ли си хотелчетата, които през лятото видяхме в Ню Хемпшир?
Малките странноприемници също бяха направили добро впечатление на Картър.
— Прекрасна идея — промълви той и отиде да вземе душ. Като се върна от банята, отбеляза: — Навярно предпочиташ да заминеш сама. — Страхуваше се от отговора й, но искаше да го чуе още сега.
— Не предпочитам — сопна са Хейзъл и го изгледа. — Иска ми се вземем и Тими. Вероятно ще му разрешат да отсъства, защото досега отлично се справяше в училище. Говорих с моите шефове и получих отпуск. Можем да тръгнем в петък вечерта или в събота сутринта.
„Дали ще ми разрешат да напусна града?“ — запита се Картър, а на глас изрече:
— Сигурно ще трябва да съобщя в полицията къде ще отседнем.
— Сигурно — с безразличие промълви тя и се обърна към огледалото.
На следващия ден през обедната си почивка Картър проучи информацията за малките хотели в Ню Хемпшир. Не му се искаше да отседнат в същия, където бяха прекарали лятната ваканция. После телефонира на Хейзъл и решиха да вземат места в хотела, намиращ се близо до Конкърд. Картър се обади и на Острикър и го попита дали може да замине в събота сутринта и да отсъства девет дни.
Детективът се съгласи при условие, че Картър му позвъни веднага след пристигането си и че през деветте дни ще остане в хотела.
Тръгнаха още в петък следобед и нощуваха в прекрасен мотел на брега на някакво езеро. Тими, който спа на походно легло при родителите си, с нетърпение очакваше да пристигнат в хотела, където щеше да разполага със самостоятелна стая.
Хотел „Континентал“ се оказа разкошна бяла сграда на върха на невисок хълм, от който се простираше великолепна морава. Беше строена преди много години и помещенията бяха огромни. Тими побърза да нареди върху голямото бюро в стаята си учебниците, които родителите му бяха настояли да вземе. На моравата имаше обръчи за крикет, а зад сградата се намираше игрището за тенис. На следващата сутрин Хейзъл и Картър закусиха в леглото, Тими им правеше компания, тъй като камериерката му сервира на специална масичка. После Хейзъл заяви, че трябва да измие косата си, а синът и бащата отидоха на разходка. Картър купи на момчето ракета за тенис (въпреки че от хотела предоставяха ракети на всички гости), а за Хейзъл избра ръчно изплетен кремав пуловер.
През целия ден тя беше в добро настроение, дори се шегуваше по време на вечерята, ала когато си легнаха и той се опита да я прегърне, побърза да го отблъсне. Картър се поколеба, сетне попита:
— Слушай, скъпа, докога ще продължава това?
— Кое?
— Много добре знаеш.
Последва безкрайно дълго мълчание. Накрая тя посегна да си вземе цигара и промърмори:
— Още нищо не се знае, нали?
Той знаеше за какво намеква, ала все пак промълви:
— Имаш предвид убийството на Съливан, така ли?
— Да, какво друго?
„Не се знае какво ще се случи с нас — каза си Картър. — Защо не помисли за бъдещето ни?“ Знаеше, че съпругата му чака да разбере кой е убил Съливан, че се съмнява в него. Следващият й въпрос го изненада.
— Случвало ли ти се е да имаш халюцинации от морфина, Фил?
— Не. Дори в затвора, когато редовно си го инжектирах. — Ненадейно си спомни как виждаше в мечтите си нея и Тими — струваха му се толкова реални, сякаш можеше да ги докосне. Но ако това бяха халюцинации, те не бяха предизвикани от морфина, а от силното му желание да бъде с любимите си хора.