— Никога ли не си се събуждал, осъзнавайки, че в съня си… си се движил, че си направил нещо?
Картър усети накъде бие тя, но не се залови да й противоречи, а отговори:
— Не.
Замълчаха и тишината му се стори обезпокоителна. Хелън би могла да го попита дали е убил Съливан, осъзнавайки какво прави, но тя така и не му зададе фаталния въпрос. Защо ли? Дали защото знаеше със сигурност, че мъжът й е убиецът? В такъв случай би ли се държала по-различно? Идва ли. Навярно не искаше допълнително да привлича вниманието на обществото към себе си, като напусне съпруга си. Тя изгаси цигарата си и му обърна гръб. След известно време дишането й стана равномерно и Картър разбра, че е заспала. Помисли си, че няма да му позволи да я люби, докато не научи истината. Ако искаше да запази брака си, трябваше да направи всичко възможно да натопи О’Браян. Внезапно му хрумна, че разсъждава като безскрупулен престъпник, после си каза, че ако не беше влязъл в сградата, О’Браян така или иначе щеше да убие адвоката. Хич не го беше грижа за съдбата на този мускулест малоумник. Смръщи чело и се запита как е възможно изобщо да не изпитва угризения на съвестта. А може би вече нямаше съвест? Усещаше само леко отвращение при мисълта за кръвта, която не си спомняше да е видял, както и изненада от факта, че е пребил до смърт Съливан. Но в затвора беше отнел човешки живот почти без причина и това изобщо не го беше обезпокоило. Спомни си за Мики Касъл и как в деня на смъртта му се беше упрекнал, че ако бе проявил достатъчно загриженост, младежът нямаше да умре от кръвоизлив. После си бе казал, че не е длъжен да се грижи за всекиго, а след няколко дни напълно бе забравил случилото се. Нима затворът правеше хората безчувствени и безскрупулни?
Искаше му се да стане и да се разходи по моравата, обляна от лунна светлина, но се боеше да не събуди Хейзъл. Остана да лежи в мрака, преследван от тревожните си мисли. Бе разбрал, че през оставащите им дни тук Хейзъл няма да промени отношението си към него. Единственото решение бе да се държи с нея възможно най-мило, да не й се натрапва в леглото и да се постарае да прекарат приятно.
Така и направи. Хейзъл очевидно оцени жеста му и през цялото време беше в добро настроение — отсъствието на приятели и познати, които да я оглеждат любопитно, й се отрази благотворно.
Когато в понеделник отиде на работа, Картър се чувстваше малко неловко, макар да беше обяснил на шефа си, че от полицията не са му разрешили командировката в Детройт, но са се съгласили да пътува до Ню Хемпшир. Всъщност Дженкинс на драго сърце му беше дал отпуск, което му подсказа, че по отношение на него съдружниците вече са взели решение и едноседмичното му отсъствие няма да им повлияе. Предполагаше, че и те като Хейзъл очакват резултата от полицейското разследване.
Същата сутрин телефонира на Острикър; след три неуспешни опита най-после го свързаха с него.
— Не сме научили нищо ново, което да ви засяга пряко — осведоми го детективът. — Открихме наркотика в жилището на един от приятелите на Грасо. Можеше да арестуваме Гауил за съучастничество, но предпочитаме да го държим под око. Засега го оставихме на свобода — с въздишка добави той и Картър разбра, че полицаите неотклонно наблюдават Гауил. — За разлика от Грасо, който трябва да плати глоба от пет хиляди долара.
— Ами О’Браян?
— Открихме, че той е харчил с широка ръка, а няма никакви пари. Интересно положение, нали?
Картър разбра, че широкоплещестият още не е получил обещаната сума, а Гауил не искаше да рискува и да му плати точно сега. Но О’Браян очевидно бе закъсал за пари.
— И той ли е на свобода?
— О, да — поусмихна се детективът. — А вие отново сте на работното си място.
След разговора Картър се почувства обезпокоен. Ясно му беше, че детективът е наредил да не ги арестуват, за да ги следи отблизо. Хрумна му, че Острикър можеше да го подложи на безмилостен разпит, дори на побой, както обикновено полицаите постъпваха със закоравелите престъпници, а съдейки по вестникарските писания, Картър беше точно такъв. Обществото не се интересуваше от съдбата на закоравелите престъпници, за които се предполагаше, че ще извършат нови противозаконни деяния. Хрумна му, че е бил пощаден от грубости поради факта, че имаше престижна работа и пари, а съпругата му беше социална служителка. Острикър знаеше, че репортерите от жълтата преса ще разберат за побоя и ще побързат да разпространят новината. Може би затова предпочиташе да наблюдава главния заподозрян и да търси възможност да докаже престъплението му.