Въпреки това в понеделник вечерта, когато отиде да си купи цигари, Картър телефонира на Гауил. Прибра се вкъщи и заяви на Хейзъл:
— Току-що говорих с Гауил — ще се отбия при него. Ако от полицията се обадят и се интересуват къде съм, кажи им истината.
Хейзъл, която седеше на канапето и кърпеше новите кадифени джинси на Тими, изненадано вдигна поглед.
— Защо ще ходиш при него?
— Иска ми се да науча със сигурност нещо, за което той понякога намеква.
Тя погледна часовника си.
— Кога ще се върнеш?
Картър облекчено се усмихна — значи жена му все пак се притесняваше за него.
— Около дванайсет. Ако се наложи да се позабавя, ще ти се обадя. — Хвърли върху канапето единия пакет цигари и отново излезе.
Докато пътуваше с таксито, си мислеше, че гласът на Гауил беше прозвучал доста дружелюбно по телефона. „Фил, ти ли си? Каква изненада… Защо не… Заповядай“ — така му бе казал, а за Картър най-важното беше, че се бе съгласил да го приеме.
Когато влезе в апартамента му, побърза да се огледа. Този път Гауил беше сам. От радиото се разнасяше тиха музика, а върху канапето отново бяха натрупани вестници.
— Заповядай, седни. На какво дължа посещението ти? — попита Гауил.
Картър седна и преметна палтото си върху подлакътника на креслото. Домакинът търпеливо го чакаше да заговори.
— Дойдох да открия какво знаеш и пазиш в тайна от мен.
Гауил презрително изсумтя.
— Решил си, че ти дължа услуга, така ли?
— Да речем.
— Какво нахалство да искаш услуга, след като ме натопи за морфина!
Картър премълча, че Хейзъл беше споменала пред Острикър за дрогата. На него самият и през ум не му беше минало да топи Гауил точно за това.
— Така или иначе щяха да открият ампулите при обиска на апартаментите на Грасо.
— Съобщил си им, че морфинът е бил в моето жилище, където на два пъти си си инжектирал по една доза.
— Съжалявам…
— Обзалагам се, че съжаляваш. Тъкмо се отърва от Съливан и успя да се измъкнеш от полицията…
— Нито ти, нито аз сме се отървали от подозренията на ченгетата.
Гауил гневно го изгледа, но замълча. Картър очакваше да му каже: „Ти си пречукал адвокатчето, а куките обвиняват моя приятел О’Браян“; ала остана излъган. Размърда се на креслото и попита:
— Няма ли да ми предложиш едно питие?
— Разбира се. — Домакинът стана и отиде в кухнята.
— Следващия път бутилката е от мен.
— Съмнявам се.
Картър се усмихна. Гауил му донесе уиски със сода и отпи от вече преполовената си чаша.
Двамата замълчаха. Всеки очакваше другият пръв да заговори. Най-сетне Гауил наруши мълчанието:
— Как я караш с Хейзъл?
— Не си пъхай носа в семейните ми работи.
— Май няма с какво да се похвалиш.
— Не обичам да се хваля.
— Нямам нужда да ми казваш, че положението не е розово — видът ти го подсказва.
Картър се престори, че не го е чул. Дори тихата музика го дразнеше, но не смееше да помоли Гауил да изключи радиото.
— Кога ще платиш на О’Браян? — попита го и престорено небрежно отпи от чашата си.
— Никога. Моят човек не е стъпвал в дома на Съливан. Ти си убил Дейвид. — Погледна го право в очите и зачака.
Ала начинът, по който изрече обвинението, подсказа на Картър, че не е убеден в думите си. Ненадейно изпита задоволство, задето беше опознал толкова добре Гауил по време на съвместната им работа в „Трайъмф“ и при посещенията му в затвора. Знаеше кога бившият му колега лъже, преувеличава или блъфира. Този път лъжеше и блъфираше.
— Престани да се правиш на идиот, толкова си прозрачен. Знам, че трябва да платиш на О’Браян. Днес Острикър ме информира, че твоят човек здравата го е закъсал. Имал огромни дългове. Или пък разходи. Предполагам, че предварително е похарчил по-голямата част от уговорената сума.
— Нима си въобразяваш, че нямам начин да му предам парите, ако изобщо му ги дължа? Най-лесното е да ги връча на някого, когото полицията не познава и който ще му ги даде. — Гауил сви рамене и разпери ръце.
— Не е толкова лесно, защото няма на кого да се довериш, без да обясниш защо дължиш пари на О’Браян.
Домакинът се втренчи в пода и неловко се размърда на канапето.
Картър се питаше какво ли се върти в главата му. От Гауил можеше да се очаква какво ли не, защото не беше с всичкия си, ала все пак го държеше в ръцете си. Пожелаеше ли да го унищожи, трябваше само да заяви: „Знам, че си очистил адвоката, защото, когато О’Браян те е видял да се качваш по стълбите, Съливан още е бил жив“. Вместо това Гауил каза: