Двайсет и шеста глава
Картър се питаше какво правят полицаите, освен да чакат нещо да се случи от само себе си. Вече би трябвало да са проверили каква сума има Гауил в банката и какви са източниците на приходите му. Дали очакваха О’Браян да се изнерви и да нападне човека, който го беше наел да извърши убийството? Не, О’Браян никога не би поел подобен риск.
Липсата на новини изнервяше не само него, но и Хейзъл. Само Бътъруърт и Дженкинс изглеждаха оптимистично настроени. Фактът, че всяка сутрин в девет Картър идваше на работа, сякаш потвърждаваше неговата невинност. Навярно си мислеха, че в противен случай отдавна щяха да са го арестували.
— Доколкото разбирам — каза му веднъж Бътъруърт, — имало е нещо между Гауил, Дейвид и…
— Моята съпруга — промърмори Картър.
— Исках да кажа между Гауил и Дейвид Съливан — побърза да се поправи Бътъруърт, който очевидно искаше да прояви любезност към подчинения си.
Полицейското разследване като че беше съсредоточено върху Гауил като евентуален възложител на убийството и във вестниците ежедневно се споменаваше името на О’Браян, който „често бил разпитван от полицията“. Не беше ясно дали той още работи като барман, но със сигурност не бе арестуван.
Една сряда, малко след шест, точно когато Картър се беше прибрал от работа, О’Браян му телефонира. Съобщи му кой се обажда и добави:
— Можете да затворите, ако чуете жена ви да отваря външната врата. В момента не наблюдавам жилището ви, но знам, че сте сам. Господин Картър, спешно ми трябват пет хиляди долара.
Още щом чу гласа му, Картър знаеше какво ще последва. Предпазливо изрече:
— Защо се обаждаш тук. Може би телефонът ми се подслушва.
Онзи се поколеба за секунда, после каза:
— Какво означава „може би“? Подслушва ли се, или не?
— Не съм сигурен… Колкото до парите, ченгетата моментално ще разберат, ако ги получиш.
— Лъжеш се, господинчо. Ще ми ги дадеш в брой, и то до петък, иначе знаеш какво ще се случи. — О’Браян говореше самоуверено и доста свързано. — Знам, че имаш мангизи. Изтегли сумата от банковата си сметка.
Картър мълчеше.
— Ще се срещнем на улицата — продължи изнудвачът, като произнасяше думите бавно и отчетливо. — Чакай ме на ъгъла на Десета улица и Осмо Авеню в петък, единайсет вечерта. Ясно ли е? Явяваш се с мангизите — искам ги в банкноти от по петдесет и сто долара. Гледай да не закъснееш, защото в противен случай ще изпея всичко на полицията. Това е. — Той прекъсна връзката.
Картър бавно затвори телефона и машинално погледна към стаята на сина си, която беше тъмна, а вратата беше открехната. Запита се къде е Тими, после окачи палтото си в дрешника, като трескаво размишляваше. Чувал беше от хора, станали жертви на изнудване, че изнудвачът никога не се задоволява с „еднократна вноска“. Какво ще се случи, ако полицаите заловят О’Браян с пет хиляди долара? Ще го попитат откъде ги е взел, а той ще отговори, че му ги е дал Картър, и ще обясни защо. Никога няма да каже, че е получил парите от Гауил, който го е наел да убие Съливан, защото Грег ще съумее убедително да отрече всичко. Освен това той веднага ще се досети, че Картър е подкупил О’Браян, за да мълчи. Разбира се, изнудвачът ще бъде изобличен, че е бил в дома на Съливан, но тъй като не го беше убил, Гауил можеше да бъде обвинен само в заговор за убийство.
„Здравата си загазил, господин Картър“ — каза си той и все пак се чувстваше необикновено спокоен. Само дето не му хрумваше нещо, освен нелепата, абсурдна мисъл да се срещне с О’Браян, да му връчи петте хиляди и най-хладнокръвно да му заяви: „Изпълних условието ти, Антъни. Няма да получиш нито цент повече. Много добре знаеш, че ако проявиш здрав разум и продължиш да отричаш всичко, и двамата ще отървем кожата“. Знаеше обаче, че типовете като О’Браян са алчни и не могат да разсъждават. Сигурен беше, че не след дълго широкоплещестият ще поиска нова сума. Ако О’Браян не беше жаден за пари, никога нямаше да се съгласи да извърши убийство. Картър мрачно се усмихна като човек, който внезапно установява, че е затънал в кал чак до глезените.
Беше шест и десет. Хейзъл беше предупредила, че ще остане в службата до седем, тъй като имала много работа. Това означаваше, че няма да се прибере поне още два часа. Когато я беше попитал как се държат с нея началничката й Джини Джоплин, господин Пиърс и секретарката Фани, тя уклончиво беше отговорила, че „поведението им е горе-долу поносимо“. Знаеше, че едва ли някой би я обвинил в неморалност, но беше сигурен, че колегите й се преструват на светци и се държат самодоволно, че парадират със своята толерантност, въпреки че тайно й завиждат. Най-лошото бе, че вече всички знаеха за престоя на Картър в затвора. Бяха се запознали с него и сега навярно си казваха: „Наглед е симпатичен, но явно е закоравял престъпник и спокойно би могъл да убие човек, без да му мигне окото“. Хейзъл работеше допълнително, защото се страхуваше, че ще я уволнят заради съпруга й.