Джейн Ан Кренц - Стъклената къща
Пролог
Три години преди това
Сайръс Чандлър Колфакс гледаше как Хадес се втурва да гони Персефона, а тя, стиснала в длан наровите семена, се опитва да избяга от подземното царство. Мъката, изписана върху лицето на владетеля на подземния свят, му се стори трогателна. Сайръс знаеше какво му е на клетия Хадес. Дори му се прииска да му даде съвет.
Дума да няма, хубаво е да имаш до себе си жена, особено пък в място като подземното царство. Хубаво е да си имаш някого, който да се смее учтиво на недодяланите ти шеги. Някого, с когото да идеш на почивка, ако изобщо извадиш късмета да вземеш отпуска. Някого, който може би дори знае какво да сготви с риба тон, освен задължителните сандвичи.
Но за какво ти е жена, която не те иска?
Сайръс се взря в отчаяното лице на Хадес. «Забрави я — посъветва го наум. — И бездруго сигурно се е преструвала в леглото». Знаеше от собствен опит що за стока са тези двулични женици. Кейти беше постигнала едва ли не съвършенство в преструвките:
— Невероятна е, нали? — попита Деймиън Марч и го озари със съвършената си белозъба усмивка — стоеше в сумрака зад високата поставка. — Четвърти век. Римска, разбира се. Апогеят на античното стъкларство.
— Аха.
Сайръс вече усещаше, че очите му помръкват. Деймиън ставаше особено досаден, когато изпадаше в настроение да му чете лекции.
— Техническият термин е «диатрета». Повечето образци представляват дълбоки купи — точно като тази тук. Виж, гравираните фигурки върху фона сякаш са хванати в мрежа. Или са затворени в невидима клетка.
— Да — съгласи се Сайръс, макар че се бе вторачил в древния предмет и изобщо не слушаше Деймиън.
Хадес и Персефона сякаш се мъчеха да се отскубнат от малките стъклени мостчета, с които бяха прихванати към чашата. Осветен от тесния лъч на лампата горе, стъкления предмет грееше с десетки оттенъци на огнено кехлибареното. Дали такъв бе цветът и на огъня в ада? Фигурките бяха гравирани с такава вещина, че приличаха на живи същества, застинали в прозрачния материал.
Вниманието на Сайръс бе привлечено не само от великолепието на майсторската изработка. Беше му странно, че предметът пред него е толкова стар и той гледа нещо, изработено от стъкло преди близо седемнайсет века.
— Клиентът е закупил чашата на частен търг — обясни Деймиън, после излезе от здрача и застана от другата страна на стъклената витринка, в която бе сложена антиката. — Никой от участниците не е знаел кои са другите, нито пък кой е обявил за продан чашата. Търгът е бил проведен в пълна тайна, анонимността е била гарантирана.
— Да не намекваш, че търгът е бил незаконен? — попита Сайръс и вдигна поглед.
— Няма как да е незаконен — отвърна развеселен Деймиън. — Всеки специалист ще ти каже, че чашата на Хадес не съществува отдавна. Според официалните данни е изчезнала в началото на XIX век. Смята се, че е била унищожена някъде по времето на кралица Виктория. Всъщност обаче е потънала в частните колекции.
— И е била в тях през всички тези години?
— Ако се вярва на мълвата, се е появявала само няколко пъти. И всеки път на неофициалния пазар на произведения на изкуството — Деймиън се взря съсредоточено и прехласнато в античната чаша. Понаведе се и светлината проблесна върху ранно побелялата му коса и изваяните черти на патрицианското му лице. — Чашата е обгърната е легенди.
— И какво гласят те? — Деймиън се подсмихна снизходително, нещо, което напоследък дразнеше все повече Сайръс.
— Ами че когато сменя собственика си, винаги умира някой.
Сайръс вдигна вежди.
— Виж ти!
— Това е обичайно за такива стари предмети. Те притежават някаква сила. Хората с по-изострена чувствителност я усещат.
Сайръс се подразни, че Деймиън се е вторачил съсредоточено в древния предмет. Побиха го тръпки, но не заради преданията, свързвани с чашата на Хадес.
— Я не се занасяй, Марч! Нима вярваш в такива небивалици?
Другият мъж не му отвърна.
— Никой не знае историята на чашата. Тя не е била проучвана никога от специалистите, защото открай време е била в частни колекции. Невъзможно е да се каже как древните са постигнали тези смайващи багри. Дали в разтопеното злато, излязло от пещта, е имало злато или някакво друго вещество? Или ефектът е постигнат съвсем случайно?
Сайръс си знаеше, че не разбира много-много от изкуство. По тези въпроси в детективска фирма «Марч и Колфакс» последната дума имаше Деймиън. Въпреки това Сайръс беше на мнение, че нищо в изработката на старинната чаша не е плод на случайността.
— Едва ли се е получило случайно — каза той.