Огледалата от черно стъкло по стената зад рафтовете с бутилки вино бяха мътни и покрити с тънък пласт прах. Но когато свали от рафтовете и последната бутилка, Сайръс видя по краищата на стъклото, там, където две от огледалата се допираха, петна и отпечатъци от пръсти.
— Господи, нима смяташ, че ще е толкова просто? — възкликна смаяна Юджиния.
— На това просто ли му викаш? — отвърна с въпрос детективът и взе тежък старовремски тирбушон — Дръпни се.
— Чакай, Сайръс, недей да чупиш стената. Ще струва цяло състояние да я възстановим. Ако зад огледалата наистина има сейф, сигурно съществува някакъв начин да го отворим.
— Не се и съмнявам, но нямам намерение да го търся цяла нощ.
Той завъртя тирбушона в канта между двете огледала. Юджиния долепи длани до ушите си и когато стъклото изпука и се счупи, се свъси мъчително. Твърде късно Сайръс се сети, че този ден тя се е наслушала на чупещо се стъкло.
— Извинявай — рече детективът. — Добре ли си?
— Да — отвърна Юджиния, после мина покрай него и с разширени очи влезе през отвора. — Божичко, виж! Бил си прав. Наистина има сейф.
Сайръс се надвеси, за да вижда по-добре компютризираната заключалка. Изневиделица го прониза разочарование, пресушило надигащото се ликуване.
— По дяволите!
Юджиния го погледна развеселена.
— Само не ми казвай, че не умееш да отваряш сейфове.
— Изобщо няма да се затрудня да отворя този тук — отвърна детективът и дръпна вратата. — Последният човек, идвал тук, е оставил вратата отключена.
— Това не е добре, нали?
— Не. Някой ни е изпреварил.
А Сайръс бе повече от убеден, че чашата на Хадес е скрита някъде тук, в Стъклената къща. Юджиния го докосна по рамото.
— Съжалявам, Сайръс.
Той не отговори нищо, но усети колко топли са пръстите й. Отвори мълком вратата на сейфа. Младата жена застина като попарена зад него.
— Вътре има нещо.
— Картина — поясни детективът свъсен, когато светлината отвън проблесна върху металната рамка.
Бръкна в сейфа и извади платното.
— Четвъртата картина от поредицата «Стъкло»! — ахна развълнувана Юджиния. — Но да ти кажа, не съм виждала в основното хранилище този експонат. — Тя се надвеси съсредоточено и напрегнато. — Изобразеният предмет е стар. Много стар. Или е копие. Никога досега не съм виждала… Божичко, това не е ли…
— Да — потвърди Сайръс, загледан в изящните фигурки, които се мъчеха да се отскубнат и да избягат от чашата, грейнала с червените и кехлибарените си багри. — Това не е просто стара чаша. Това е чашата на Хадес.
Глава двадесет и първа
— Не. Чакай! Пусни я! Пусни я, чу ли!
— Събуди се, Сайръс!
Страхът се плисна по вените му като вълна, оголила всеки нерв, накарала сетивата му да пищят и да стенат. Той усети ръката върху рамото си и се дръпна, за да я махне.
— Чуй ме, Сайръс! Това е само сън. Събуди се!
— Какво, по…
Той отвори очи и видя Юджиния, която се бе надвесила над него. Косата й приличаше на облак, бухнал около лицето. Лунната светлина блещукаше по скулите и разкриваше едва стаената тревога в очите й. Нощницата се бе разтворила и през бието едва-едва се подаваха гърдите й.
— Сънуваше кошмар — поясни младата жена, забелязала, че Сайръс я гледа.
— Повтори! — помоли Сайръс, после седна бавно и прокара пръсти през косата си, усетил, че се е поуспокоил. Но все още помнеше съня, пронизал го като остри парченца натрошено стъкло. — По дяволите!
— Добре ли си?
— Разбира се — увери я той, след това отметна завивките и стана от леглото.
— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го припряно Юджиния.
— Точно така. Дълбоко!
Отиде в съседната баня, запали лампата и пусна студената вода. Юджиния го последва и застана на вратата.
— Мислех, че не ти, а аз тази нощ ще сънувам кошмари.
— Пак извади късмет!
Сайръс се надвеси над мивката и се наплиска с вода.
— Какво сънува?
Той смъкна рязко хавлиената кърпа и я допря до лицето си. Съзнанието му бе обзето от страх и безпомощност, пронизали го като светкавици.
— Не помня. Нали знаеш, щом се събудим, забравяме сънищата.
Юджиния се пресегна и го хвана за голата ръка.
— За Кейти ли?
Угриженият й глас, кой знае защо, го разтревожи.
— Не.
Даде си сметка, че близо от година не е сънувал Кейти. Още се чувстваше отговорен, още изпитваше потребност да отмъсти за нея, но с времето бе престанал да сънува в кошмарите си нейната кръв.
— Тогава кошмарът е бил за мен, нали? Страх ме беше да не стане така. Чувстваш се виновен за случилото се днес.
Сайръс изтръпна. Юджиния два пъти бе налучквала — и двата пъти беше права. За съвсем кратък период от време бе успяла да го опознае по-добре от Кейти, от Рик, от всички, включително баба му и дядо му.