Юджиния преглътна два пъти, докато си възвърне дар словото.
— Наскоро правих ремонт в апартамента, Сайръс. Нели изрисува стъклените плочки около газовата камина в същите отсенки на зеленото и кехлибареното.
— Е?
— Вече ти казах, че за последен път видях Нели в деня, когато тя умря. Отби се вкъщи да ми каже, че се връщала на острова да си прибере багажа. В стената при камината още зееше дупка, бяха объркали нещо с кабелите.
— Какво говориш?
Тя си пое дълбоко въздух.
— Знам, че звучи налудничаво, но Нели преспокойно е могла да пъхне в дупката в стената предмет с размерите на чашата на Хадес и да го скрие.
— Сериозно ли говориш? — ахна детективът.
Беше потресен.
— Пъхнала я е в изолацията, после майсторите са зазидали стената и са я боядисали — продължи Юджиния, след това вдигна очи и срещна погледа на Сайръс. — Все се чудех защо Нели е била толкова път, за да ми погостува, а после да се върне на острова, за да си опакова нещата. Струваше ми се нелогично.
— Какво искаш да ми кажеш, че според теб тя е скрила чашата в твоята стена ли? — ахна детективът, без да сваля очи от нея.
— Да — потвърди Юджиния и също го погледна. — И после е прерисувала фона на тази картина, за да ми покаже къде да търся.
— Но защо е сложила картината в сейфа на Давънтри?
Можеше никога да не я намериш. Юджиния поклати бавно глава.
— Смятала е, че ще я намеря.
— Но защо ще подсказва точно на теб къде да търсиш чашата? — попита Сайръс, докато мяташе отзад в джипа сака с дрехите, които бе прибрал надве-натри.
Откакто най-после бе осъзнал, че чашата на Хадес може би е в апартамента на Юджиния, не го свърташе на едно място. Усещаше, че още от назъбените плочки в пъзъла са си дошли на мястото. Бяха по-остри и от натрошено стъкло и можеха да те порежат по-дълбоко и от него.
Юджиния сложи куфарите от червена кожа в багажника на тойотата.
— Не знам.
— Та ти дори не вярваше, че чашата на Хадес съществува! Защо Нели не ти е казала? Би трябвало да знае, че ще проявиш интерес.
— Нали, самият ти непрекъснато повтаряш, че чашата е опасна? — рече младата жена и сложи в багажника и калъфа за дрехи от същия материал като куфарите. — Ами ако Нели е решила, че колкото по-малко знам, в толкова по-голяма безопасност ще бъда?
— Дрън-дрън! — промърмори детективът, после отиде при тойотата и затвори багажника. — Изобщо не е мислела за твоята безопасност. Ако е искала да те предпази, за нищо на света е нямало да скрие чашата в твоя апартамент. С такива приятели не ти трябват врагове! От мен да го знаеш!
— Онзи ден Нели беше много напрегната.
— То оставаше да не е напрегната! Току-що е станала свидетелка на убийство и е откраднала чаша, заради която са могли да я очистят.
Сайръс хвана Юджиния за ръката и я поведе към шофьорската врата на колата й.
— Но въпреки това още същия следобед се е върнала на острова — напомни му тя, докато сядаше зад кормилото. — Защо ще го прави, ако току-що е откраднала чашата? Би трябвало да побегне и да се скрие вдън земя, вместо да ходи отново на местопрестъплението.
— Сещам се само за една основателна причина — отговори Сайръс и затвори вратата на тойотата. — Върнала се е, за да инсценира собствената си смърт в открито море.
Юджиния беше стъписана.
— О, мили Боже! Наистина ли смяташ, че…
Детективът я погледна през прозореца на автомобила.
— Имала е два много големи проблема. Не само е станала свидетелка на убийство, но и е откраднала предмет, заради който са могли да я очистят. Не е имала друг избор, освен да изчезне.
— Но все щеше да ме потърси досега, Сайръс.
— Сигурен съм, че ще те потърси. Когато страстите се поуталожат и тя реши, че е дошло време да си прибере чашата — уточни Сайръс и се изправи. — Ще се видим на пристанището. Внимавай много, докато караш.
Юджиния слезе от колата и отиде при парапета на ферибота. Хладният морски ветрец изду черното й шушляково яке и разроши косата й. Отзад остров Фрог Коув се смаляваше все повече.
Младата жена усети, че Сайръс се е приближил зад нея. Той не я докосна. Облегна се върху китките си, които отпусна върху парапета, преплете пръсти и се взря над разбунената сивкавозелена вода. Над зелено-розовата хавайска риза на огромни цветя бе облякъл охлузеното кожено яке. Вятърът чорлеше черната му коса, която на слепоочията вече бе посребрена.
Изглеждаше съсредоточен и спокоен, както винаги, но младата жена долавяше, че досущ ловец, е нащрек и нищо не убягва на погледа му. Взря се в едрите му длани. Заля я топлина при спомена как тези силни, невероятно чувствени пръсти са се плъзгали по тялото й.