Сайръс бръкна в задния джоб на панталона си.
— Време е да запретвам ръкави. Имаш ли чук и голям нож?
Тя простена.
— Струва ми се, че мен ще ме заболи повече, отколкото теб.
— Фирма «Колфакс» ще покрие всички разходи по ремонта.
Младата жена вдигна вежди.
— Както гледам, от доста време не си правил ремонт. Парите са най-малкият проблем. Най-трудно е да намериш майстор, който да се съгласи да свърши такава дребна работа.
— Права си. Отдавна не съм правил ремонт.
Не виждаше смисъл да ремонтира. Сам човек, който поминува главно на риба тон, не разполага с време и сили да умува върху вътрешното обзавеждане.
След десет минути, въоръжен с чук и кухненски нож, Сайръс търсеше електрическата кутия в стената. Щом я намери, приклекна и се зае с долната част на стената. Юджиния трепна при първия удар.
— Нали няма да плачеш? — попита детективът, и нагласи кухненския нож.
— Само да знаеш колко пари и време съм пропиляла за тази стена.
— Не бери грижа! — успокои я той и пак нагласи ножа.
След няколко минути зейна дупка, от която се показа мъхеста розова изолация. Сайръс бръкна в дупката и опипа внимателно. На вратата се почука и Юджиния се обърна.
— Кой ли е? Сигурно домоуправителката. Видяла е колата в гаража и е решила да попита защо съм се върнала толкова рано от отпуската. Връщам се веднага.
— Не я пускай тук. Инак ще се наложи да обяснявам защо разбивам стената.
Точно в този момент напипа с пръсти предмет, увит в шуплест плътен найлон.
Чу как вратата се отваря и някаква жена проплаква тихо:
— Юджиния! Ужасно съжалявам…
— Нели! Жива си. Не мога да повярвам… — после Юджиния млъкна насред изречението, явно разтревожена от нещо.
— О!
— По дяволите — изруга тихо Сайръс.
Чу и друг глас — любезен, галантен, просмукан със снизходителен хумор. Не го беше чувал от три години, но не го беше забравил. Нямаше да го забрави до сетния си дъх.
— Добър вечер, госпожице Суифт! Бъдете така любезна да затворите вратата и да я заключите, в противен случай ще пръсна вашия мозък и мозъка на госпожица Грант. Жалко за прекрасните ви бели стени!
Глава двадесет и втора
— Не, Колфакс, не си прави труда да ставаш! — рече Деймиън Марч, след като вкара в стаята Юджиния и бледа като платно жена с огненочервена коса и застана на арката, разделяща хола от антрето. При вида на Сайръс, който почти се беше проснал на пода, върху патрицианските му черти се мярна нещо като ледена развеселеност. — Настоявам. Така ми харесваш много повече.
Сайръс се отказа да опитва да се изправи — вече беше твърде късно. Както бе приклекнал, се подпря на стената със зейналата в нея дупка и погледна Юджиния, която стоеше като попарена до рижата жена. Владееше се, но от очите й личеше, че е вцепенена от ужас.
Детективът отново се извърна към Деймиън и се подсмихна тъжно, забелязал елегантното сако от бял лен, синия панталон с безупречна кройка и италианските кожени обувки, ръчна изработка. Освен пистолета, който държеше в дясната си ръка, Деймиън носеше и скъпо кожено куфарче.
— Пак си си същото конте, Марч. Отдавна не сме се виждали!
— За беда, не достатъчно отдавна. Мен ако питаш, предпочитам да не те виждам. И понеже стана дума за дрехи, ще те помоля да си свалиш якето — рече Деймиън и приближи пистолета още повече към тила на Юджиния. — Чувствам се длъжен да отбележа, че не се вписва в днешната мода.
— Ти знаеш по-добре.
Сайръс смъкна якето и го метна встрани, после забеляза, че Юджиния е присвила очи. Деймиън изцъка при вида на ризата му с десен на палмички и цветя.
— Както гледам, още предпочиташ спортното облекло. И не си въоръжен. Наистина, Колфакс, изобщо не си облечен, както подобава на случая.
— Юджиния мрази оръжието.
— Това да се чува! — подсмихна се Деймиън.
Юджиния стисна гневно юмрук.
— Промених мнението си.
— Не ви виня, госпожице Суифт. Но дори и Колфакс да беше въоръжен, нямаше да му помогне особено. Щеше да се наложи да стреля през вас, за да улучи мен. Познавам му и кътните зъби и ви уверявам, че не му стиска да извърши нещо толкова възмутително като да убие една невинна жена.
— За разлика от вас, нали? — тросна се тя.
— Защо да си кривя душата, не се обременявам с разни допотопни демодирани представи за чест, които само ми пречат на успеха. Аз, госпожице, Суифт, съм реалист. Ние, реалистите, гледаме по-прагматично на света.
— Вие не сте никакъв реалист. Вие сте престъпник и страхливец — подвикна младата жена. — Има разлика.
— Щом вярвате в това, драга, значи още вярвате и в приказките.
— Вярвам, разбира се. Инак как щях да обясня, че съществуват чудовища като вас?