Сайръс се поразмърда.
— Според мен сега не му е времето да спориш с него, скъпа.
— Колфакс е прав, госпожице Суифт. Едва ли сега е моментът да се впускаме в препирни за тънката граница между добро и зло — отвърна развеселен Деймиън, без да сваля очи от Сайръс. — Както вече отбелязах, предпочитам да не се налага да те виждам, Колфакс, но при тези обстоятелства нямах друг избор.
— Беше неизбежно — съгласи се Сайръс. — Бях почти сигурен, че не си имал благоприличието вече да си мъртъв.
— А ти щеше да продължиш, докато си жив, да ме търсиш под дърво и камък.
— Да, нямаше да се откажа. Знаех си аз, че все някога ще се наложи да предприема нещо, за да те отстраня от пътя си — въздъхна примирено Деймиън. — Бива ли да си толкова вироглав! Рано или късно щеше да ме намериш.
— Да, щях.
— Е, не мога да се оплача. Дарбите ти открай време са подкопавани от трогателните ти странни представи за дълг и отговорност. Но не мога да не ти призная, че заемеш ли се с нещо, не мирясваш, докато не го свършиш докрай.
— Хиляди благодарности!
— Доколкото знам, не познаваш госпожица Грант — вдигна брадичка той към червенокосата жена. — Разреши ми да ти я представя. Нели, малка крадло, това е Сайръс Чандлър Колфакс.
Сайръс забеляза примирението и отчаянието в сините очи на Нели. Тя изглеждаше капнала от умора и уплашена до смърт.
— Мислех, че сте загинали в открито море — рече детективът.
— Госпожица Грант се опита да инсценира собствената си смърт — пак прихна Деймиън. — Но понеже си е глупавичка, се издъни, нали, скъпа? Преди два-три дни моите хора я намериха в един доста скъп хотел в Лае Вегас.
— Как я открихте? — поинтересува се Юджиния.
— Не беше особено трудно — ухили се Деймиън. — Готвеше се да продаде на търг чашата на Хадес. Но бе подбрала доста небрежно хората, с които да се свърже. Един от тях работи за мой познат. И той дойде право при мен.
— Нещо не разбирам — каза Юджиния и стрелна с поглед Нели. — Какъв търг?
Очите на приятелката й се напълниха със сълзи.
— Постъпих глупаво.
— Много глупаво, драга — намеси се пак Деймиън. — Но накрая свърши добра работа. Не се съди толкова строго!
— Какво става тук? — попита Юджиния.
— Тя е дълга и широка, госпожице Суифт — подсмихна се Деймиън. — Знаех, че Колфакс търси чашата на Хадес. Постарах се да научи, че чашата е била открадната и препродадена на черния пазар. Бях сигурен, че веднага ще наостри уши.
Сайръс простена.
— Искал си да ти намеря чашата, нали?
— В известен смисъл от известно време съм ти клиент — обясни Деймиън, по-развеселен от всякога. — Станах жертва на доста необичайна кражба и надали можех да се обърна към полицията. Трябваше ми човек, който да е силно мотивиран да ми намери изчезналата чаша.
— Трябвал съм ти аз.
Деймиън му се ухили снизходително и одобрително.
— Да, ти, Колфакс. Знаех си, че щом подочуеш как чашата отново се е появила, ще хукнеш презглава да я търсиш, само и само да се докопаш и до мен.
— Точно от това се опасявах — извика Сайръс, подразнен, че са го използвали.
Но всъщност не бе имал кой знае какъв избор. Така или иначе, събитията се бяха развили по такъв начин, че неминуемо го бяха отвели при Деймиън, точно както беше предусещал и той. За беда, срещата им се състоя при твърде неблагоприятни за детектива обстоятелства.
— С радост мога да отбележа, че изпълни задачата както винаги безупречно — продължи Деймиън. — Успя да откриеш, че Адам Давънтри е купил моята чаша. Но докато го разбереш, той вече беше мъртъв.
— Да — потвърди Сайръс. — Бутнаха го по стълбите, преди да се добера до него — уточни той и видя с крайчеца на окото, че Нели трепва.
Деймиън го погледна състрадателно.
— Следях действията ти от безопасно разстояние. Да ти призная, стана ми интересно, че си имаш вземане-даване с госпожица Суифт. Знам, че е специалистка по стъклото, но ти нямаше нужда от познанията й, за да откриеш къде е чашата или да се убедиш, че не става дума за копие. После обаче научих, че Давънтри е завещал колекцията си на музея «Лийбрук», и всичко си дойде на мястото.
— За какво намеквате? — попита Юджиния.
— Като представителка на «Лийбрук» получихте неограничен достъп до Стъклената къща. А на Колфакс му трябваше точно това. Беше нужно само да измисли как да се лепне за вас и работата му бе опечена — отбеляза Деймиън, после замълча и й намигна мръснишки.
Юджиния се вторачи в Сайръс.
— Ясно.
— Но вие, госпожице Суифт, започнахте да ми мътите водата, като се запретнахте да разнищвате какво се е случило на госпожица Грант — продължи Деймиън. — В началото недоумявах защо сте купили в онази окаяна галерийка нейната картина.