— Добре ли си? — попита я, без да сваля очи от Деймиън.
— Да — отвърна тя едва чуто. Опита повторно — този път думите й прозвучаха по-спокойно: — Да, добре съм. Благодарение на теб. О, Господи, Сайръс, а ти добре ли си?
— Да.
— Тече ти кръв.
Изведнъж Сайръс усети пърлене в лявата си ръка и погледна надолу.
— Няма ми нищо. Само ме е одраскал.
Юджиния смъкна бързо шала си.
— Нели, обади се на «Бърза помощ»!
Другата жена погледна невярващо Деймиън.
— Мъртъв ли е?
— Казах ти, обади се на «Бърза помощ»! — подвикна пак Юджиния и пристегна с шала ръката на Сайръс от лакътя нагоре.
— Ох! — изпъшка той.
— Извинявай — рече младата жена и завърза краищата на шала. — Трябва да полежиш. Изпаднал си в шок.
— Какъв шок! Нищо ми няма! Само някаква повърхностна рана!
Ни в клин, ни в ръкав Юджиния се разплака.
— Можеше да те убие, Сайръс!
Тази нейна трескава загриженост облекчи болката повече, отколкото всичко, което можеха да направят лекарите от «Бърза помощ», но той си помисли, че сега не е времето и мястото да й го казва.
Мина по белия килим и застана пред покосения мъж.
Деймиън се поразмърда. Отвори помътнели от стъписване очи и изгледа Сайръс.
— Както би се изразил дядо ми Боу, така се натъжаваме на отколешната приказка за костенурката и заека — каза Сайръс, после извади носната си кърпа и се наведе да вземе пистолета на Деймиън. — Ти си заекът. Аз пък съм костенурката. Кретам си бавно напред, докато стигна, закъдето съм тръгнал.
— До гуша ми дойде от теб и от дрънканиците на дядо ти — закашля се Деймиън. — А той казвал ли ти е поговорката за старите грехове, които хвърлят дълги синки?
Сайръс усети как отново го побиват тръпки и приклекна до Деймиън.
— Да, казвал ми я е.
Деймиън склопи бавно очи.
— Вярна е, от мен да го знаеш. Можеше да натрупаш цяло състояние. И не само това, можеше да се сдобиеш с огромна власт. А ти, мухльо с мухльо, пропиля тази възможност.
— Затова пък ти се възползва от нея, нали? — попита го детективът.
— Да. Но допуснах една грешка. Реших, че мога да контролирам сянката.
Главата му климна на една страна. Той не се помръдна повече.
Сайръс се изправи и вдигна коженото куфарче. Беше с размерите на преносим компютър. Отвори го и видя проблясваща черна метална рамка.
Бръкна в джоба на якето си и извади клетъчния телефон. Куинт Йейтс вдигна още на първото позвъняване.
— Трябваш ми тук, в Сиатъл, Куинт. Хващай първия самолет!
— Тръгвам веднага.
Юджиния сложи ръка върху рамото на Сайръс. Той затвори телефона и я докосна по пръстите.
Погледна кръвта, избила по елегантното спортно сако от бял лен на Деймиън. Беше с цвета на чашата на Хадес на отразена светлина.
Глава двадесет и трета
Сайръс беше умърлушен.
Юджиния се тревожеше. Той отново се бе потопил в тежки мисли и се държеше сдържано и хладно. След като полицаите и лекарите от «Бърза помощ» си тръгнаха, обгърналото го мрачно настроение стана още по-черно. Но детективът съвсем увеси нос, след като се върна от срещата си с Куинт Йейтс, продължила цели два часа.
Юджиния се видя в чудо — питаше се дали да не звънне в «Бърза помощ» и да пита възможно ли е Сайръс чак сега да е изпаднал в шок. На пръв поглед той не беше в шок, но се държеше толкова сдържано, че бе невъзможно да разбереш какво, изпитва.
Бъдещето на чашата на Хадес още не бе решено. В момента тя се намираше в музея «Лийбрук».
Младата жена не искаше да гледа оцапания с кръв килим и дупката в стената и затова настоя двамата със Сайръс да отидат на хотел в центъра на града. Зае се с всичко, защото, както личеше, на Сайръс му беше все едно къде ще пренощуват.
Той не проявяваше никакъв интерес към онова, което ставаше край него, докато Юджиния не вдигна телефона и не поръча да им донесат вечерята в стаята. В този миг детективът се отърси от тежките си мисли.
— И дума да не става — отсече той. — Храната, която носят, винаги е студена.
Юджиния бе доволна, че Сайръс най-после е показал някакви признаци на живот, и не възрази.
— Както искаш. Тогава ще вечеряме навън.
Тръгнаха към ресторантчетата на няколко пресечки от хотела. Тази вечер времето беше хубаво и много от кафенетата по Първо авеню бяха изнесли масички по тротоара. На тях седяха клиенти, които бяха облечени предимно в черно, в бледи неутрални тонове и в дънкови дрехи и похапваха или се черпеха с изстудено шардоне или бира от местните пивоварни.
Юджиния предпочете да вечерят в едно от любимите й кафенета. Оберкелнерката я позна и й намери маса в дъното на пълното заведение.