— И въпреки това най-сериозно настояваш да я преотстъпим на някакъв колекционер, чието име не знаем и който дори не може да предостави неопровержими доказателства, че навремето наистина е притежавал чашата?
— Веднага ще ти предостави такива доказателства. Но не желае да го прави — уточни Юджиния и се закова пред писалището. — Сайръс гарантира за този човек, а смятам, че можем да разчитаме на неговата дума. Твърди, че чашата принадлежала на неговия клиент. Чувства се длъжен да му я върне.
— Но това е невъзможно — присви очи Табита. — Нека този клиент — който и да е той, — дойде тук и поговори с нашите адвокати.
— Няма да го направи. Нали ти обясних, според Сайръс бил голям особняк. Бил маниак на тема «анонимност». Но по закон чашата си е негова.
Възрастната жена поклати невярващо глава.
— Направо не мога да повярвам, че именно ти си седнала да ме убеждаваш да преотстъпим чашата на Хадес. По-скоро очаквах да се бориш със зъби и нокти за кея.
Младата жена се усмихна тъжно.
— Нямаш представа колко тежко ми е, но според мен при тези обстоятелства трябва да направим точно това. Заради тази чаша Сайръс рискува живота си. Междувременно спаси и мен, и Нели. Подаде ръка и на Ронда Прайс и Джейкъб Хюстън.
— А, такава ли била работата! Но от друга страна, ако не беше ти и съдействието на музея «Лийбрук», той надали щеше да намери чашата.
Юджиния почти се изсмя.
— Грешиш, Табита. Повярвай ми, рано или късно Сайръс щеше да я намери и сам.
Сайръс си помисли, че позата на Закъри Еланд Чандлър изразява красноречиво всичко. Той бе застанал като скала пред сложената в рамка снимка на жена си и децата си. На законните си жена и деца.
Чандлър беше с гръб към ослепителното калифорнийско слънце, струящо през прозореца, и лицето му не се виждаше. Затова пък детективът начаса забеляза решително изправените рамене и гневно стиснатата челюст на другия мъж.
Именно тази челюст Сайръс наблюдаваше често в огледалото. Беше виждал стотици пъти снимката на Чандлър по вестниците и телевизията, но нито веднъж не бе открил нещо повече от съвсем бегла семейна прилика между двамата. Ала сега, когато гледаше на живо Чандлър, усети, че тази прилика е много по-голяма. Прониза го тръпка.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Закъри.
— Не съм човекът, който ви изнудваше. Той се казваше Деймиън Марч. И е мъртъв.
— Мъртъв ли? — повтори с каменно лице Чандлър.
— Много.
— Значи вие сте дошли да ме шантажирате вместо него. Само си губите времето. Няма да ви дам и цент, камо ли пък достъп до политическото влияние.
Сайръс усети как на гърлото му засяда буца.
— Не ми трябват парите или влиянието ви.
— Кажете все пак кой сте!
— Мисля, че секретарката ви съобщи. Казвам се Колфакс. Сайръс Чандлър Колфакс от Секънд Чанс Спрингс — поясни той и замълча, сетне добави: — Доколкото знам, сте познавали майка ми.
Известно време Закъри не отговори. После се дръпна от ослепителното слънце. Друго, което Сайръс не бе видял добре върху мътните вестникарски снимки и телевизионния екран, беше цветът на очите. Сега за пръв път забеляза какви са очите на баща му. Те бяха зелени.
— Нима твърдите, че сте мой син? — попита мъжът.
— Опасявам се, че да.
Закъри го погледна право в очите.
— Дявол да го вземе. Вие наистина сте ми син!
— И ние ще спечелим нещичко от сделката, Табита! — каза Юджиния и пак започна да крачи нервно напред-назад. — Ако си изиграем добре картите, ще направим невероятна реклама. Музеят «Лийбрук» ще се прочуе с това, че е намерил чашата на Хадес.
— Хм…
— Ще свикаме пресконференция — махна с ръце младата жена, усетила, че шефката й не прелива от възторг. — Ще дойдат фотографи. Ще пусна в местните вестници страхотен материал. Обзалагам се, че ще постигнем чудеса и ще има небивал интерес към изложбата «Острието».
— Както гледам, си помислила за всичко.
— Нещо повече, ако подберем добре момента, средствата за масово осведомяване ще гръмнат точно в навечерието на годишния прием на фондация «Лийбрук». Членовете на управителния съвет ще останат много доволни.
— Освен ако не решат, че по закон сме могли да си поискаме чашата като част от колекцията на Давънтри, вместо да я предоставяме на друг — отбеляза сухо Табита.
Юджиния се свъси.
— Да. Ако научат какво точно е станало — въздъхна тежко тя. — Трябва да преотстъпим чашата, Табита.
— Това за теб е важно, нали?
— Знам, че искам много. Вероятно много повече, отколкото имам право. Но наистина смятам, че сме длъжни да преотстъпим чашата на Сайръс. Тук става дума за професионална етика.