Деймиън вдигна глава. В леденосините му очи проблеснаха присмехулни пламъчета.
— Много знаеш!
Миналия понеделник се бе навършила точно половин година от регистрирането на детективска фирма «Марч и Колфакс». Сайръс се съмняваше, че тя ще просъществува още половин година. Въпреки че Кейти не бе съгласна е мнението му, той смяташе, че е сбъркал, като се е хванал с Деймиън.
Повтаряше си, че не е задължително да си пръв приятел с някого, за да работите заедно. Но Деймиън Марч не само не му беше симпатичен — Сайръс вече не му вярваше.
А както навремето казваше дядо му Боуръгард Ланселот Колфакс, хич не се опитвай да работиш с човек, на когото не се доверяваш дори в дребните неща.
Дума да няма, Деймиън му бе осигурил достъп до мощния частен охранителен бизнес. Той имаше връзки сред каймака на обществото, където богатството и властта създаваха един затворен свят.
На пръв поглед детективската им фирма преуспяваше. Марч умееше да общува с богаташите. Знаеше как да разговаря с тях. И да ги привлече за клиенти на фирмата, да ги накара да разтворят дебелите си портфейли.
Ролята на Сайръс в сделката му с Марч беше простичка: той притежаваше инстинктите, познанията и магарешкия инат, така необходими, ако искаха да свършат работата, възложена им от клиентите.
Сега трябваше да прекарат чашата на Хадес до новия й собственик и това бе една от най-важните поръчки, които бяха получавали досега. Колекционерът милиардер, който ги бе наел, бе настоял в никакъв случай да не се разчува. Не искаше художественият свят или журналистите да научават, че е откупил античния стъклен предмет. Беше маниак на тема анонимност и бе готов да им плати от щедро по-щедро за тази привилегия.
Сайръс съзнаваше, че поне засега е с вързани ръце. Нямаше как още тази вечер да прекрати деловите си отношения с Деймиън Марч. Беше обещал да се погрижи чашата да стигне до новия си собственик. А обещаеше ли нещо, си държеше на думата.
Но сега, докато разглеждаше античната чаша, която сякаш гореше като огъня в ада, той взе решение: веднага щом занесяха предмета на тексасеца, който живееше в пълно усамотение и който бе наел детективската им фирма, Сайръс щеше да сложи край на съдружието си с Марч. И то незабавно.
Този надут превзет тип открай време му беше неприятен.
Кейти щеше да се възмути и ядоса. Сайръс знаеше, че тя си мечтае да проникне в света, където живееше Деймиън. Но както казваше дядо му Боу, някои мечти не си струваха барута.
— Чашата на Хадес има някои интересни свойства — продължи Деймиън с присъщия си педантичен тон. — На пречупена светлина като тази тук сякаш е направена от пламтящ кехлибар.
— Е?
— Виж какво става, ако наклоня светлината така, че тя да се отразява от повърхността, вместо да прониква през нея.
Той се пресегна и нагласи лампата над стъклената витрина.
— Божичко, наистина! — зяпна изумен Сайръс.
На отразена светлина чашата на Хадес променяше цветовете си. Сега бе наситено червена като кръв.
— Хайде да тръгваме! — подкани Деймиън, после пусна лампата и пак се скри в сумрака. Придърпа нагоре ръкава на сивия си италиански костюм и погледна златния швейцарски часовник. — Нашият богат приятел от Тексас ни очаква с нетърпение.
Сайръс също погледна часовника си с кожена каишка и прелестен папагал, нарисуван върху циферблата. Шарките върху крилете на птицата бяха в тон е яркия десен на едрите тюркоазни, червени и жълти фигури по ризата му.
— Движим се по график.
Деймиън за кой ли път се подсмихна надменно.
— Най-важното в живота и работата е да улучиш най-подходящия момент.
— И дядо ми Боу казваше нещо от този род.
Чак след два часа, когато стреляха от мрака зад него, Сайръс беше принуден да признае, че този път е пропуснал най-подходящия момент. «Трябваше да се разделя с Деймиън още вчера» — помисли си той, после се завъртя на сто и осемдесет градуса и се просна по лице на земята. Но вече беше твърде късно. Куршумът го бе пронизал в лявото рамо. Пъстрата риза с тропически мотиви бързо се наквасваше с кръв.
Единствената му утеха беше мисълта, че са искали да го улучат в гръбначния стълб, а не в рамото. Беше предусетил надвисналата опасност благодарение на инстинкта си, на ловджийския си нюх. Дядо му го бе възпитал у него още от люлката и именно този инстинкт му спаси живота.
Сайръс се размина на косъм със смъртта и доживя да види утрото. Но когато на другия ден се събуди в болницата, разбра, че целият му свят се е променил.
Жена му Кейти беше мъртва. Според полицията загинала, когато се опитали да откраднат колата й.
Деймиън Марч бе изчезнал сякаш вдън земя с всички пари на «Марч и Колфакс» и сега фирмата бе на ръба на фалита.