Нямаше я и чашата на Хадес.
Глава първа
Юджиния Суифт едвам сдържаше гнева си, въпреки че се славеше като човек, който се владее.
— За Бога, Табита, последното нещо, което ми трябва, е телохранител.
Табита Лийбрук се усмихна сдържано и уверено, както се усмихваше само на хора с много голямо самочувствие, които можеха да се похвалят, че са израсли в охолство и имат влияние в обществото.
— Възприемай го като предпазна мярка, Юджиния — каза тя. — Като проява на благоразумие. Както затягаме предпазния колан, когато караме кола.
— Или си слагаме противогрипна ваксина — притече се на помощ и Сайръс Чандлър Колфакс.
Юджиния стисна машинално пръсти. Смачка на топка току-що получената от печатницата покана за ежегодния прием, организиран от музея за произведения на изкуството от стъкло «Лийбрук».
Каква ли присъда даваха за това, че си удушил с двете си ръце някой едър като канара мъж с подгизнала от пот шарена риза с тропически десен, памучен панталон в защитен цвят и мокасини? Едва ли щяха да се намерят съдия или съдебни заседатели, които да я осъдят. Особено ако пък видеха обекта на покушението.
Колфакс почти не се намесваше в разговора — явно злорадстваше, че двете жени още малко, и ще се хваната за косите, толкова разпалено спореха. Изчакваше Табита да омаломощи подчинената си и чак тогава да се впусне в атака. Юджиния бе усетила какво е намислил, сякаш Колфакс й го е написал черно на бяло. Спотайваше се на заден план, та тя да омекне, и тогава щеше да се спусне и да нанесе смъртоносния удар.
Със своята шарена хавайска риза на сини, зелени и оранжеви фигури Колфакс би трябвало да е смешен на фона на персийския килим и ламперията в меки тонове в кабинета й със скъпо прескъпо обзавеждане. Нищо подобно! Той създаваше впечатлението, че се чувства в свои води. Нямаше нищо общо със скъпия декор, но въпреки това изобщо не изглеждаше не на място.
Точно обратното, стаята изглеждаше някак натруфена и прекалено снобска.
Юджиния ни най-малко не бе заблудена от дрехите, които биха прилягали по-скоро на летовник. Имаше талант да вижда и зад фасадата. Тази дарба й бе помогнала да се утвърди в професията първо като помощник-уредничка в музея «Лийбрук», а сега и като негова директорка.
Тайнствената тропическа премяна не можеше да прикрие истинската същност на Сайръс Колфакс. Той имаше вид на човек, който е изминал дълъг път колкото да прочисти града от бандити.
Движеше се бавно, говореше бавно и приличаше на мрачните аскети, пазители на закона, от митичния Див запад. Дори ръцете му изглеждаха така, сякаш бяха създадени да държат пистолет. Бяха силни, с източени пръсти и съчетаваха доста нецивилизовано чувствеността с безпощадността.
Колфакс излъчваше огромно спокойствие. Не правеше излишни движения. Не барабанеше с пръсти. Не си играеше с химикалката. Просто заемаше пространство. «Не — поправи се наум Юджиния, господства над пространството.»
Според нея Колфакс беше на около трийсет и пет години, но може би тя се лъжеше. Детективът беше от хората, чиито черти само стават по-сурови с годините. Тъмната му коса тук-там вече бе посребрена, но нищо друго не издаваше, че отминаващото време го е докоснало. И както забеляза Юджиния, Колфакс не се размекваше лесно.
Ала най-смущаващи й се струваха очите му.
Бяха с цвета на дебело тежко стъкло, гледано отстрани, загадъчно зелени, студени и блестящи. Такъв цвят имаше само стъкло, държано дълго в огъня.
Юджиния метна смачканата покана и след като преплете пръсти, ги отпусна върху полираното писалище от вишнево дърво. Тримата бяха в нейния кабинет, тя бе господарката тук. Младата жена погледна вторачено Табита.
— Това, което, предлагаш, е лишено от всякакъв смисъл, само ще си губим времето — рече тя. — Пък и нали уж ще съм в отпуска.
— Отпуска, по време на която и ще работиш — напомни й Табита.
Юджиния съзнаваше, че губи битката, но не беше в характера й да се предава толкова лесно дори когато бе обречена на загуба. Наистина именно тя беше директорка на музея, но Табита Лийбрук беше изпълнителна директорка на фондация «Лийбрук». Фондацията финансираше музея и плащаше сметките; Когато ножът опреше до кокала, именно Табита имаше последната дума.
В деветдесет и девет на сто от случаите подобна последователност във взимането на решения не създаваше спънки на Юджиния. Тя уважаваше много Табита, дребничка стройна жена, вече прехвърлила седемдесетте. Старицата сякаш разполагаше с неизчерпаеми запаси от енергия и желание да участва в обществени прояви, имаше изтънчен вкус и голямо сърце. Умираше да си прави пластични операции, имаше и пари, за да си го позволява. Славеше се и с желязната си воля.