— Не помните ли, че ме повикахте? — рече той и опипа внимателно черепа на художника.
— Ох! — трепна Джейкъб и се докосна плахо по главата. — Боли!
— Извинявайте. Както личи, някой ви е цапардосал с щипците.
Джейкъб примига бързо.
— А, сетих се. Май бяха двама. Нахълтаха в къщата. Малко след като ви се обадих.
— Когато дойдох, още се навъртаха в двора.
— Явно не са ме ударили чак толкова силно, както са си въобразявали. Бях зашеметен, но ги чух какво си говорят. Докато ме влачеха насам, се вайкаха, че съм бил много тежък — изсумтя художникът. — Каква е тази смрад?
— На уиски. И аз се усъмних, че едва ли ще седнете да се черпите в тази баня — каза Сайръс и кимна към пещта, нажежена до бяло.
— Когато работя със стъкло, не близвам алкохол — поясни Джейкъб и с доста мъки се изправи на крака. — Брей, че жега! Я, пещта гори!
— Не сте ли я запалили вие?
— Не, по дяволите. Угасих я за през нощта веднага след като вие с госпожица Суифт си тръгнахте — Джейкъб тръгна напред целеустремено, макар че едвам се държеше на крака.
— Трябва да я угася.
— Няма да е зле — каза Сайръс и пак погледна бутилката.
— Имате ли представа защо някой ще иска да подпали ателието?
Джейкъб се обърна, погледна го през рамо и се свъси.
— Да го подпали ли? Вие да не сте полудели?
— Поне на пръв поглед изглежда като опит да го подпалят. Мен ако питате, уискито е оставено за камуфлаж. Вече си представям заглавията по първа страница на местния вестник: «Пиян художник случайно подпалва къщата и ателието си».
В очите на Джейкъб проблесна страх.
— И изгаря, докато е в ателието. Божичко, Колфакс, искали са да умра в пожара, нали?
Сайръс се поколеба, после реши, че няма смисъл да увърта при този развой на събитията.
— Да, поне така изглежда.
— Знаех си аз, че не бива да те пускам да излизаш сам — завайка се Юджиния, докато слагаше чая на стъклената халогенна печка и вадеше от шкафа чашите. — Божичко, Сайръс, можели са да те убият!
— Стига си нареждала! — скастри я Сайръс, който се бе отпуснал на един от столовете в кухнята, и вдигна многозначително очи към тавана. На горния етаж беше Джейкъб — беше се качил да занесе в една от свободните спални сака, в който бе сложил надве-натри най-необходимото. — Хюстън и бездруго е много притеснен. Излишно е да го плашиш допълнително.
— А аз? — тросна се младата жена и напълни чашите с чай. — Знаеш ли на мен какво ми е?
Той се подсмихва.
— Знам. Няма ти нищо. Хладна си като изстудено капучино.
И това си беше самата истина. Когато преди десетина минути се бе прибрал заедно с Хюстън в Стъклената къща, Юджиния дори не бе трепнала. Стана му приятно, че има до себе си жена, способна да запази самообладание във всички ситуации.
— Какво ли ще предприеме заместник-шерифът Пийсфул? — попита тя.
— Не може да направи кой знае какво. И Хюстън, и аз не познаваме двамата мъже, които ни нападнаха. Пийсфул отсъди, че от материка са се изтърсили вандали, които наистина не си поплюват. Твърди, че вече се е случвало един-два пъти. Напиват се като свине, задигат някоя моторница и идват тук да си търсят белята.
Юджиния се взря изпитателно в него.
— Нали не си казал на Пийсфул за другото? Че Давънтри и Нели може би са били убити, а Ронда е изложена на опасност?
— Ти как мислиш?
Младата жена въздъхна.
— Мисля, че Пийсфул ще те помисли за превъртял, ако му кажеш, че през последните няколко седмици тук са били извършени две-три убийства, а, той ги е проспал.
— Да, и на мен ми мина през ума. Но нека не сме прекалено сурови със заместник-шерифа Пийсфул, и аз доскоро не вярвах, че е имало убийство. Не само това, и досега не съм сигурен — още не разполагаме с нито едно недвусмислено доказателство.
— Джейкъб е ужасен.
— Знам. И се страхува не само за себе си. Тревожи се и за Ронда. Поне едно е сигурно.
— Какво?
— Че тази нощ в къщата на Джейкъб имаше двама мъже. А това подронва първоначалните ми догадки, че убиецът, ако изобщо има такъв, е от местните хора.
— Защо? — свъси се Юджиния.
— Защото си е чиста небивалица да твърдя, че типове като тези двамата, на които се натъкнах нощес, са живели незабелязани дори един-единствен ден на острова.
— Звучи невъзможно, нали?
— Не невъзможно, а неправдоподобно — отсече Сайръс и отпи от чая. Беше топъл и колкото и да е странно, му вдъхваше спокойствие. Той беше смаян, че му е приятно, задето тази нощ Юджиния се грижи за него. Повтори си, че не бива да свиква с това. — А ако приемем, че не са от местните хора, излиза, че Пийсфул е бил прав, когато предположи, че някъде ги е чакала моторница, която да ги вземе от острова.