Кевин поклати глава.
— Стъклото е твърде привлекателно, за да изразява силата. Силата е сурова. Силата е грозна. Силата е животинска.
— Глупости! Силата е прозрачна и невидима, докато не получи форма и насока. Тя не може да бъде сурова или грозна, или каквато и да била. Тя просто си съществува, както например вятърът… — Юджиния най-неочаквано замълча. Това бе нелепо. Тя не можеше да си позволи да пилее още време. — Слушайте, разговорът ни е много интересен, а творбите ви са… направо невероятни: но смятах да ви питам нещо друго.
— Какво?
— Познавахте ли Нели Грант?
Въпреки че бе обещала на Сайръс да не бие на очи, преди половин час, когато бе разговаряла с първия от няколкото художници, се бе видяла принудена да зареже деликатността. Веднага бе разбрала, че с недомлъвки няма да откопчи нищо от тях. Сега обаче си каза, че и с прекия подход не е научила кой знае какво.
— Последната приятелка на Давънтри ли? — сви рамене Кевин досущ актьора Джеймс Дийн. — Да. Срещал съм я на един-два купона.
— Тя ми беше приятелка.
— Така ли? — сега, когато вече не обсъждаха изкуството му, Кевин очевидно бе изгубил интерес към разговора. — Колко жалко, че изчезна безследно в открито море! Умът ми не го побира защо е излязла с лодката в такъв ден!
— В какъв смисъл? — попита Юджиния и застана нащрек.
— Времето беше лошо. Сигурно е знаела, че е опасно. Някои смятат, че е била потисната от смъртта на Давънтри и е излязла в морето, за да се самоубие. Аз обаче я видях онази вечер на купона. Мен ако питате, по нищо не личеше да е лудо влюбена в Давънтри. Но ми се стори кисела.
— Досещате ли се защо?
— Не. Не съм говорил с нея. Видях я отдалеч. Качваше се горе да вземе нещо.
Кевин се обърна към поредния потенциален клиент още преди Юджиния да е успяла да го попита още нещо. Тя почака малко, после реши, че е безсмислено да стои повече тук. Преглътна въздишката си и тръгна към друга редица павилиони. Имаше чувството, че само си губи времето.
Поговори с двама грънчари и с една художничка върху текстил и се обезсърчи още повече. Да, познавали Нели. Не, не били близки с нея. На купона в Стъклената къща вечерта, когато бил починал Давънтри, не били забелязали нищо необичайно. На драго сърце си признаха, че онази вечер всички са се напили като свине.
Юджиния реши да си вземе двойно кафе и тъкмо вадеше портмонето от дамската си чанта, когато мярна витрината на галерия «Полунощ» отпред. В чест на фестивала Фенела Уийкс я бе променила. Бе махнала картините с изображения на подводни същества. На тяхно място се бе появило прелестно платно с морски пейзаж.
Бе от малкото произведения на изобразителното изкуство, които успяваха да прекрачат границите. На пръв поглед беше най-обикновен морски пейзаж с разбиващи се вълни, но ако човек се вгледаше, откриваше много повече: дълбочина, страст и необуздана жизненост, която веднага привличаше.
Юджиния си спомни как Кевин Лантън безуспешно се е опитал да предаде в скулптурата от автомобилни номера същината на суровата сила и секс. А ето че тази картина бе постигнала тази цел. Беше нарисувана в отсенките на зеленото, които й напомняха цвета на плътно стъкло.
Не бе виждала камината на Сайръс, но интуитивно усещаше, че платното ще стои прекрасно над нея.
Пусна портмонето обратно в чантата и се качи на тротоара. Насочи се бавно към витрината на галерия «Полунощ», без да откъсва очи от морския пейзаж. Очакваше отблизо картината да й се види обикновена и скучна. Но колкото повече се приближаваше, толкова по-прелестна й се струваше тя. Когато стигна при вратата на галерията, вече знаеше, че ще купи пейзажа за Сайръс.
Отвори вратата и звънчетата над нея иззвъняха весело.
В галерията нямаше никого. Юджиния не се изненада. Тази сутрин основна атракция бяха павилионите по улицата. Малцина ще влязат в галерия, при положение че могат да се разхождат навън.
— Фенела! — извика Юджиния и погледна към дъното на галерията, но зад щанда нямаше никого.
Запита се дали галеристката е излязла да си купи кафе или е отишла да види какво предлагат конкурентите.
Черната завеса пред задната стаичка се разлюля лекичко от течението, когато Юджиния затвори вратата, после отново застина.
— Фенела! Аз съм, Юджиния Суифт. Исках да ви питам за морския пейзаж на витрината.
Отговор не последва. Юджиния мина зад щанда и отмести тежката завеса. Подобно на хранилищата в повечето галерии и музеи, и тук задното помещение бе задръстено е картини и произведения на изкуството, които по една или друга причина не бяха включени в експозицията. До стената бяха наредени платна в рамки. Имаше цяла колекция малки чайки от дърво, накацали върху изгладен от морето клон. Върху една маса бяха наредени най-обикновени грънци.