Струваше й се, че пътува безкрайно дълго към Стъклената къща. На един от острите завои гумите изскърцаха и я предупредиха, че кара прекалено бързо. На два пъти тя си наложи да намали скоростта, но когато наближи къщата, отново натисна до дупка газта. Закова рязко пред входната врата и изскочи като попарена от колата.
Набра припряно новия код и най-сетне се озова в облицования с огледала вестибюл. Запокити дамската чанта на най-близката стъклена маса и без да си сваля обувките, се завтече презглава по стълбите към третия етаж.
Едвам си поемаше дъх, когато стигна при галерията с творби на бившите любовници на Давънтри.
Отвори вратата и влезе в помещението без прозорци, където беше тъмно като в египетска гробница. Лъхна я студен застоял въздух. Юджиния напипа бързо електрическия ключ върху стената и го завъртя.
Насочените като прожектори лампи примигаха и осветиха всеки предмет в причудливата колекция, инак помещението продължи да тъне в непрогледен мрак.
Младата жена тръгна бавно през гората от поставки от черно стъкло, без да откъсва очи от ужасния предмет от стъкло и метал в дъното. Беше кацнал в стъкления си кафез и я причакваше. Острите стъклени парчетии по него блещукаха злобно в зловещата светлина. Тъмата около тази поставка сякаш бе по-наситена и непрогледна, отколкото здрачът, около другите експонати.
Юджиния за кой ли път си напомни, че не бива да се поддава на развихреното си въображение. Колко хубаво щеше да бъде, ако сега Сайръс беше с нея. Лаконичното му спокойно отношение към неща от този род щеше да й подейства по-освежаващо, отколкото кофеина, с който бе задръстила организма си.
Младата жена стигна при последната поставка и погледна през прозрачния стъклен покров на витрината страховитата скулптура.
Беше на същата художничка. Просто нямаше как да не е нейно творение. Интуицията на Юджиния не я подвеждаше никога, когато ставаше дума за техника и стил.
Тя отвори витрината и бръкна вътре така, сякаш пъхаше ръце в клетка на опасно влечуго.
Обхвана плахо с пръсти грозната скулптура. Острите ръбове се впиха в дланите й. Юджиния извади фигурата от витрината и понечи да я обърне настрани, за да види подписа върху основата.
— Разбира се, че е моя — провикна се весело от вратата Фенела. — Но вече го знаете и без мен, нали?
Юджиния се смръзна. Краищата на скулптурата се впиха в кожата й. Болката разсея стъписването, обзело я, щом тя чу развеселените думи на галеристката. Младата жена стисна силно с две ръце скулптурата и се обърна към вратата.
Силуетът на Фенела изпъкваше на фона на ярката слънчева светлина, отразяваща се о облицованите с огледала стени на атриума. В мрака, в който тънеше галерията, бе невъзможно Юджиния да види лицето на галеристката, но все пак забеляза, че тя държи нещо в дясната си ръка.
— Да. Знаех — каза Юджиния и й олекна, когато чу гласа си. Той прозвуча много спокойно и овладяно, въпреки че отвътре й вреше и кипеше. — Но исках да съм сигурна.
— Разбрах какво е станало, когато видях капките кръв по пода в задната стаичка — извика Фенела и затвори вратата, отрязвайки светлината отвън. — Опасявах се, че може би ще ми създадете главоболия. Надявах се просто да се махнете, без да получите отговорите, които търсехте, но вие не мирясвате.
Тя направи крачка напред. Дясната й ръка за миг бе осветена от една от насочените към експонатите лампи.
Юджиния видя пистолет и известно време не можа да си поеме дъх.
— Няма никакъв смисъл да ме убивате — каза тя. — Не мога да докажа нищо.
— И аз в началото си втълпявах това. Веднага след като разбрах колко съм сглупила, като съм ви продала картината на Ронда.
— Знаехте, че Ронда не е рисувала тази картина.
— Естествено, че знаех — потвърди отвратена Фенела. — Ронда няма дарба. Когато ме помоли да продам картината, защото била закъсала за пари, реших, че я е задигнала от някоя галерия на материка.
— Но след като я купих, тя ви е казала, че е на Нели Грант. Именно тогава сте си дали сметка, че сте загазили, нали?
— Когато онзи ден Ронда се върна на острова и научи, че съм продала картината именно на вас, тя направо полудя от страх. Каза, че сте приятелка на Нели и вероятно ще познаете стила й.
— Исках само да разбера, какво се е случило на Нели.
— Не можех да допусна да тръгнете и да подпитвате за смъртта й — тросна се галеристката. — Страхувах се това да не доведе… да не доведе до други неща.
— Вие сте я убили, нали?
— Не, не съм я убивала — възрази Фенела. Бе искрено изненадана. — Смятах да се отърва от нея, но се оказа излишно. Тя сама се погрижи да ми се махне от главата — докато се връщала на острова, паднала от лодката и се удавила.