— Възползвах се от случая, за да я халосам с една дъска, която се въргаляше в краката ми. Тя си го изпроси.
Юджиния я погледна недоумяващо.
— Вие мразите Ронда. Не само защото ви е изнервила с картината на Нели, но и защото навремето е била любовница на Давънтри.
— Преди пет години онзи мухльо Давънтри ме заряза заради такива бездарници като Ронда Прайс — изписка другата жена.
— Защо?
— Защо ли? Ясно е като бял ден — защото го беше страх от мен — отвърна отново развеселено Фенела. — Давънтри знаеше, че притежавам огромен талант, но се плашеше от него. Бях прекалено талантлива за него. Прекалено силна. Той знаеше, че не може просто да изсмуче от мен онова, което му трябва, както правеше с всички останали. Дълбоко в себе си бе ужасен, че ще го унищожа.
Юджиния погледна страховитата скулптура от стъкло и метал в ръцете си. Разбираше защо Давънтри се е чувствал потиснат от художествената дарба на Фенела. Отново вдигна очи.
— И когато ви е зарязал, вие сте се зарекли да му го върнете тъпкано.
— Да. Зарекох се да ми плати.
— Един въпрос. Защо сте чакали цеди пет години?
Фенела се изсмя пискливо и истерично.
— Толкова ми трябваха, за да изнамеря начин да го смажа. В края на краищата аз към творец. Исках унищожението на Адам Давънтри да е истински шедьовър.
— Моля? Трябвали са ви цели пет години, за да ви хрумне блестящата идея да го бутнете по някакви си стълби? Не се обиждайте, но не ми звучи особено гениално.
— Онази вечер нямах намерение да го убивам — сопна се Фенела. — Скарахме се. Аз се ядосах много. Изтървах си нервите и го бутнах. С все сила. Той не се държеше на крака, понеже се беше натъпкал със скъпата си дрога. Залитна и падна. Не съм го направила нарочно.
— Виж ти!
— Защо ми е да го убивам, при положение че ми плащаше от щедро по-щедро за престъплението, което бе извършил спрямо мен?
— Как ви плащаше?
Фенела се приближи още и се озова в светлината на следващата лампа.
— Изнудвах го.
— С какво? Давънтри не се страхуваше от никого, недоумявам за какво би могъл да ви плаща. По-скоро би ви се изсмял в лицето.
— Да, но не ми се изсмя — оповести гордо-гордо галеристката. — Плащаше като поп, за да не си отварям устата.
— Браво на вас! И с какво го изнудвахте?
— Цели пет дълги години държах Адам Давънтри под око. Той бе толкова нагъл, та не се и досещаше, че го дебна и причаквам. Въобразяваше си, че ме е изхвърлил от живота си просто защото е решил да скъса с мен. Аз обаче го следях, бях по-близо до него, отколкото би могъл да предположи. По-близо, отколкото малките му пачаври. После направи голямата си грешка и ми падна в ръчичките.
Юджиния бе затаила дъх. Знаеше какво предстои, но знаеше не по-зле, че ще е пълна глупост да се опитва да спори с Фенела. Единственото уязвимо местенце на галеристката в този момент бе нейното самолюбие.
— И каква беше голямата грешка на Давънтри? — поинтересува се Юджиния.
— Преди няколко месеца, когато започна да се интересува и от антично стъкло, Давънтри се забърка с нелегалния пазар на произведения на изкуството. Хората, набавящи му скъпи наркотици, го запознаха с типове, които знаеха как да се добере до много опасни, баснословно скъпи неща.
— До какво например?
— В нашия случай, до много стара чаша, известна като чашата на Хадес.
Юджиния не каза нищо, само си пое дълбоко въздух и потрепери. Фенела се изкиска тихо.
— Вие, Юджиния Суифт, разбирате от стъкло. Специалистка се. Няма начин да не знаете преданията, с които е обгърната тази чаша.
— Чувала съм някои от тях.
— Заради нея са умирали хора. Давънтри бе предупреден, че предишният собственик на чашата няма да се спре и пред убийство, само и само да си я върне. Трябваше да мълчи като гроб, че тя е у него. Едва двама-трима души знаеха, че я притежава. И през ум не му минаваше, че сред тях съм и аз.
— Докато не изникнахте от миналото и не започнахте да го шантажирате.
— Да бяхте видели лицето му, когато научи, че съм се преместила на острова и съм отворила галерия! — прихна Фенела и Юджиния я побиха тръпки, толкова злокобен бе смехът й. — Заплаших го, че съм написала писмо, в което обяснявам, че той е новият собственик на чашата на Хадес, и то ще попадне у някои хора, ако е мен се случи нещо. Излъгах го, разбира се.
— Значи не е имало писмо?
— Не можех да доверя на никого подобна информация — поясни Фенела, сякаш Юджиния не бе особено досетлива. — Давънтри се хвана.
— И е бил готов да ви плати, за да си мълчите.
— О, първо опита всичко друго — каза презрително галеристката. — Предложи да сме продължили оттам, откъдето сме се разделили. Започна да ме убеждава, че според него съм била най-блестящата художничка, която е срещал някога. Този глупак дори си въобразяваше, че може да ме прелъсти.