— Онзи ден е бързала да се върне на острова, за да си прибере нещата. Сигурно не е внимавала, както друг път — съгласи се предпазливо детективът. — Вероятно не е чула прогнозата за времето.
Юджиния въздъхна.
— Пак ми се струва, че има нещо гнило, но не намирам друго логично обяснение.
— Ами не търси повече обяснения.
— Май нямам друг избор — съгласи се младата жена и продължи да го гледа как кара. — Казах на Пийсфул, че Фенела съвсем си е изпуснала нервите, когато ме е затворила в галерията.
— Знам — разкърши пръсти Сайръс върху кормилото. — Сигурно й е причерняло.
— И слава Богу!
Детективът я погледна стъписано.
— Защо го казваш?
Юджиния погледна през прозореца към залива Пюджит.
— Ако не си беше изпуснала нервите и не бе тръгнала да чупи всичко, изпречило се пред очите й, нямаше да имам никакъв шанс да се измъкна.
Сайръс усети едва ли не физически тръпката, която я прониза.
— Не е нужно да ми го напомняш — рече той и също настръхна.
— Фенела каза доста неща. Не ги повторих дословно пред заместник-шерифа.
— Чудя ти се как си ги запомнила след всичко, което ти се е струпало на главата.
Юджиния се прокашля:
— Радвам се, че мислиш така. Тъкмо това оправдание смятам да използвам и пред властите, ако някой реши отново да ме пита защо съм укрила с какво точно Фенела е изнудвала Давънтри.
Сайръс сбърчи чело.
— Спомена пред Пийсфул, че ставало дума за някаква тъмна сделка с произведения на изкуството.
— Това в общи линии отговаря на истината. Не споменах само името на предмета, който Давънтри е придобил с тази сделка.
Детективът вдигна крак от педала за газта и се взря невиждащо в пътя отпред. После се извърна и се вторачи в Юджиния.
— Нима намекваш, че Фенела Уийкс знае нещо за чашата на Хадес?
— Тя ми каза как е открила, че Давънтри е купил чашата със съдействието на хората, помагали му да си набавя скъпия изкуствен наркотик.
— По дяволите! — изруга той и се опита да подреди плочките в пъзъла по друг начин. — Ами ако Фенела е искала да сложи ръка на чашата? Това би обяснило някои неща.
— Не, според мен чашата изобщо не я е интересувала. Искала е само да си отмъсти. Стори ми се, че е доволна от успеха на своето изнудвачество.
— До вечерта, когато е бутнала Давънтри по стълбите.
— Но това не е престъпление, извършено по стечение на обстоятелствата, както смяташе ти — продължи спокойно Юджиния. — Било е престъпление, породено от страстта.
— Предполагам, че Фенела не е споменала къде Давънтри е скрил проклетата чаша.
— Според мен тя не знае, а и пет пари не дава — отвърна Юджиния и замълча. — Затова пък потвърди, че той се бил вманиачил по тази чаша и знаел колко опасно е да я притежава.
— Чашата трябва да е някъде в къщата — рече детективът и пак сложи крак върху педала за газта. — Давънтри сто на сто е искал да му е подръка, та да може да я гледа, когато поиска. — Изведнъж му хрумна нещо, прекъснало този ред на мисли. Той погледна Юджиния. — Да разбирам ли, че най-после си решила да приемеш факта, че чашата на Хадес наистина съществува и Давънтри я е притежавал?
— Трябва да призная, че разказът на Фенела ми направи много силно впечатление.
Сайръс си пое дълбоко въздух.
— Нищо чудно, особено ако си спомним обстоятелствата.
— Така си е.
— Мен ако питаш, не бива изобщо да се притесняваш, че полицията ще те потърси, понеже си пропуснала да споменеш за чашата на Хадес.
— Да, наистина няма причини да се тревожа — усмихна се горчиво младата жена. — Чашата не съществува — най-малкото за изкуствоведите.
— Ти също си сред специалистите, убедени, че това е мит. Както гледам, държиш прекалено много на доброто си име на професионалистка, та да допуснеш хората да решат, че слушаш налудничавите брътвежи на някаква истеричка, че тази митична чаша съществува.
— Прав си.
Известно време детективът мълча, сетне попита:
— Защо всъщност не спомена пред властите за чашата?
— Знаеш отговора.
Изведнъж Сайръс усети как му става неописуемо леко. Юджиния го бе направила заради него.
— Премълчала си за чашата заради мен, нали? — попита предпазливо той. — Искала си да ми дадеш възможност да я намеря.
Младата жена сви рамене, но не каза нищо. Детективът свали едната си ръка от волана и я отпусна върху бедрото й.
— Благодаря, Юджиния. Задължен съм ти.
— Просто се опитах да спазя своята част от сделката.
— Да, разбира се. Въпреки това съм ти признателен — но Сайръс отново се умисли, забравил за плисналата го топлота. Наложи си обаче да се съсредоточи, вместо да умува над купищата нови въпроси, изникнали този ден пред него. — Все още има доста неразрешени загадки.